tag:blogger.com,1999:blog-1741182757126638992011-08-01T21:37:34.224+03:00裏には裏があるmauricenoreply@blogger.comBlogger521100tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-76195816919441630542009-06-29T21:16:00.005+03:002009-06-29T22:43:13.477+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/_t15F-23SVuE/SkkZQ58-DbI/AAAAAAAAGfU/gYWDlCG8VjA/s1600-h/japanese01.jpg"><img style="margin: 0px auto 10px; display: block; text-align: center; cursor: pointer; width: 267px; height: 400px;" src="http://1.bp.blogspot.com/_t15F-23SVuE/SkkZQ58-DbI/AAAAAAAAGfU/gYWDlCG8VjA/s400/japanese01.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5352837410331692466" border="0" /></a><br /><div style="text-align: center;">денят в червено и черно<br />ще се обагри<br />и мисълта за него<br />премина<br />току-що<br /><br />а споменът за сняг<br />събужда се<br />и тлее<br />и парещо кръвта кипи<br />напразно<br /><br />не смея да живея<br />и не смея<br />малък стрък съм<br />пъпка<br /><span style="color: rgb(255, 0, 0);">младост</span> и тъга<br /><br />и нищо<br />просто тишина<br /><br />червено-черна сянка<br /><br /><br /></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-7619581691944163054?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-53880235000882562112009-06-29T21:01:00.002+03:002009-06-29T21:08:21.316+03:00<div style="text-align: justify;">Наскоро бяха отсекли дърветата. И все още преминаващите се оглеждаха в търсенето им. Беше странно начало на годината. Снегът се чернееше и духаше силно вятър, поваляше нестабилните клони и разпиляваше всички мръсотии из цялото градче. Слънцето, далечно и безстрастно, искреше.<br /><br />Всичко това го забеляза и Агнус. И не че се напрягаше, за да го прави. Вървеше спокойно по улицата, придружаван от невъздържаните повеи на вятъра, сякаш накъде зад себе си беше оставил всичко...<br /><br />И може би тъкмо понеже всичко беше отминало и нищо не му предстоеше, той седна с това чувство върху недовършената каменната ограда на една невзрачна нова къща.<br /><br />Тъкмо се готвеше да запали една цигара, когато чу някакъв тих, странно отдалечен глас. Спря се и се опита да го разпознае. Долавяше се само шепнене, нещо тихо и неразбираемо.<br /><br />Обърна се към къщата и изведнъж чу нещо съвсем отчетливо:<br /><br />- Влез! Влез в къщата!<br /><br />Стори му се, че гласът звучеше навсякъде около него, дори в самия него, толкова беше ясен, че не бе възможно да идва от някъде толкова отдалечено. Агнус се изплаши и нервно стана и в този момент гласът отново се чу:<br /><br />- Влез, човече! Влез в къщата! - вратата леко се открехна - Не се страхувай!<br /><br />- Кой си ти, по дяволите? - почти гласно попита Агнус.<br />- Не ме питай тук, ще ти кажа всичко, което трябва да знаеш! - неочаквано му отговори гласът - Само влез и бъди смел!<br />- Не искам! Защо ми е да го правя?<br />- Искаш ли да знаеш, къде отиваш?<br />Агнус се стъписа и тъй като не можа да измисли нищо по-необходимо, отговори<br />- Какъв е този въпрос? Кой си ти?...<br />- Имай ми доверие - прекъсна го гласът. - Влез в къщата и ще бъдеш с мен!<br />- Какво? - Агнус вече недоумяваше и се канеше всеки момент да продължи надолу по улицата.<br /><br />Вятърът сякаш нарочно беше утихнал, чуваха се само далечните звуци от обитаваните къщи и от центъра на малкото градче.<br /><br />Слънцето се скри зад сивите облаци и стана още по-хладно.<br /><br />Агнус не знаеше какво да прави, изведнъж обаче се почувства много уморен. Краката му натежаха, погледът му леко се замъгли. Вероятно му ставаше лошо - не беше слагал почти нищо в уста от няколко дни, беше загубил всичко - дори желанието да се храни. Затова може би му се причуваше и този глас...<br /><br />Чувстваше се все по-зле и реши да влезе в къщата, преди да се строполи на асфалта. Беше замаян.<br /><br />Вътре го посрещна още по-голяма тъмнина. И в този миг той чу отново гласа:<br /><br />- Затвори очи, падни на колене и чуй какво ще ти кажа... Но без да бързаш, защото отвориш ли отново очите си ще изчезна и повече няма да ме видиш...<br /><br />Агнус се огледа, но не видя никого. Помещението беше почти напълно празно, в средата имаше единствено един стол. Докато се оглеждаше му прималяваше все повече и по-бързо, затова побърза да стигне стола.<br /><br />Преди да го стигне обаче отново се разнесе същият глас:<br /><br />- Затвори очи, падни на колене и чуй какво ще ти кажа...<br /><br />Агнус го послуша - клепачите му почти сами се затвориха и падна на колене, сякаш краката му бяха от олово. Дълго време нищо не се случваше. Просто стоеше и се опитваше да пребори необикновената си умора.<br /><br />- А сега, ме чуй...<br /><br />И той се вслуша внимателно. Тишината ставаше все по-голяма. Шумовете се отдалечаваха. Дори туптенето на сърцето си усещаше все по-слабо и бавно. След малко щеше напълно да се строполи на пода в несвяст.<br /><br />- Колко... ми се спи... - прошепна той...<br /><br />След тези думи през тялото му премина студ. То сякаш стана цялото оловно-тежко, затова Агнус леко и спокойно легна на пода, докосна ледената настилка и мигновено изтръпна. Усещаше как целият изтръпва, как ледът проникваше през него, главата си усещаше тежка и все по-хладна. Мислите му вече се носеха безцелно, а усещанията ставаха все по-слаби.<br /><br />И въпреки че цялото му тяло бързо се сковаваше от студа, той започна да усеща някаква безкрайна и завладяваща лекота...<br /><br />Тялото остана там, замръзнало и красиво. Беше хубаво тяло... но защо трябваше да отсичат дърветата... в началото на годината?!<br /><br /><br /></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-5388023500088256211?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-28772930879319546312009-02-16T02:13:00.005+02:002009-02-16T03:10:18.781+02:00<div style="text-align: justify;">(Фаринели и Анна на прага на последните си мигове)<br /><br />- <span style="font-style: italic;">Дали ще остана в забрава или все нещо от мен ще остане.</span> Има ли нещо, което би могло изобщо да остане от мен.<br /><br />- Не говарете... имат ли смисъл думите?! Всичко знам, която бих могла да разбера. Един ваш поглед. Само един е достатъчен. <span style="font-style: italic;">Колкото болка и страдание, и как самодостатъчен е той в собственото си страдание. Излишна ли съм аз. Не! Той има нужда от мен. Той има нужда...</span><br /><br />- Вие не разбирате... моя мила, прекрасна приятелко. <span style="font-style: italic;">Нима ми е съдено да разговарям вечно със себе си. Нима само това ми остава.</span><br /><br />- Гений мой, напротив. Макар и да съм твърде чужда на вашето страдание, разбирам всичко...<br /><br />- <span style="font-style: italic;">Не не мога да я отблъсна. Прекрасните й очи, цялото й същество е толкова красиво</span>. <span style="font-style: italic;">Имам нужда от нея</span>... Искам вечно да сте до мен! Моля ви! Никога не ме напускайте!<br /><br />- Никога! <span style="font-style: italic;">Обичам го безумно, нима не знае!</span><br /><br />- Обещайте! Обещайте, че въпреки всичко ще бъдете винаги до мен!<br /><br />- <span style="font-style: italic;">Господи, колко е безпомощен!</span> Никога! Никога!<br /><br /></div>...<br /><div style="text-align: justify;"><br /><span style="font-style: italic;">Не можах да понеса живота си с нея. Бях слаб и продължавам да съм. И навярно никога не ще бъда силен. Но не съумях да се преструвам и да я държа в собствения си плен на слабостта. Имах нужда от свобода, така, както и тя самата. </span><br /><br /><span style="font-style: italic;">О, уверен съм, че болката ще трае дълго време, но то има способността да лекува и да заличава всико. И знам, че така е най-добре</span>...<br /><br />...<br /><br /><span style="font-style: italic;">Нека бъде както той пожелае. И нека бъда аз сама. Животът е жесток, без съмнение. Но ще съумея да изживея онова, което ми е писано. Ще го обичам, но вече различно. Нека ни разделят хиляди левги. И нека всичко свърши така. Просто така...</span><br /><br /><span style="font-style: italic;">За мен остана един прекрасен дар. Знам, че Бог ми го дари чрез него! И той ще бъде моя вечна подкрепа и смисъл, моя вяра и упование. Докато съм жива...</span><br /><br />...<br /><br />Съвършенството, в което са вярвали мнозина, винаги е съпроводено от множество жертви. А и не винаги и по-скоро често те са били недостатъчно... морално обосновани.<br /><br />Ала жертвите също толкова често биват оръжие на наказанието. На Божието наказание. Уверен съм, няма нищо по-свято от това! Каквото и да върши човек, към каквото и да се стреми, съществува Абсолют, една безкрайна Святост, която поставя последната дума върху съдбата на всеки един. Затова и Милостта не е нищо повече от благоволение, предоставящо на хората да бъдат свободни в своя избор, колкото и неправилен, колкото и безумен да е той.<br /><br />Но какво са виновни онези слаби и нещастни хора, ще попитате вие, увлечени от слабостта и страстите си, от собствените си желания и амбиции? Слабост, страсти и амбиции, предаде ни им от самия Бог...<br /><br />...<br /><br /><span style="font-style: italic;">Долбоко скърбя за загубата ви. Уверен съм, че имате сили да преживеете и това нещастие. Повярвайте, страдам също така неимоверно. Но нека бъде Волята му. Нека разстоянието и времето разрешат всичко, което се роди между нас и бе обречено да умре. Смъртта, скъпа моя, ни зове еднакво силно. И няма нищо, което да я възпре и магнетизма на нейното проклятие е толкова огромно, че потънали в неутешима скръб, очакваме тя да дойде по-скоро, откото ни е отредено!</span><br /><br /><span style="font-style: italic;">Уповавайте се на Единствения! Той и само Той може да отмие всичко и да ни възвърне радостта... макар и след земния ни път.</span><br /><br />...<br /><br />И Бог ще отплати на всекиму за неговите дела. Били те добри или лоши, покварени или невинни. И радостта ще бъде безкраен дар за всеки, чиито дела са чертаели постоянен път към покаяние и праведност. Така е, никой не се е родил праведен и никой не е живял в такава. Затова опрощението идва чрез покаянието, а то посредством светата кръв на Спасителя. Да се покаят грешниците и да влязат в пътя праведен! И да омилостивят Господа, чиято смърт на кръста и пролята кръв не ще отмине никого! Но спомнете си за този дар, всички грешни и неверни люде!<br /><br />Понеже Негово е царството небесно!<br /><br /></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-2877293087931954631?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-11778710080832339142009-02-16T00:01:00.000+02:002009-02-16T00:03:46.542+02:00<div style="text-align: justify;">Преди време пътувах няколко пъти за Солун. Един от малкото градове, които обикнах още с първото си пребиваване там... Усещането, че съм бил и преди сред малките улички и крепостни стени, без това да е възможно във времето, което е останало в съзнанието ми, не ме напуска и сега. Преплитането на усещания обаче е доста по-всеобхващащо и едновременно с това неясно... А това ми напомня за друга една история.<br /><br /></div>...<br /><div style="text-align: justify;"><br />В едно друго време пътувах в един друг град, който днес се намира на мястото на съвременен Истамбул. А разходката ми из него се случи благодарение на една непозната иначе за мен жена. Заедно с нея обикаляхме из малките и мръсни улички на града, макар видимо да не вървяхме заедно, понеже щеше да събуди излишен интерес сред хората.<br /><br />Обичайната глъч на пазара, рибата и подправките по сергиите, ароматният чай в малки чашки. Разгледах всичко това и опитах от някои. С поглед жената ми показваше всяка една интересна подробност.<br /><br />Не знам как, но разбрах как се казва. Вероятно беше ми прошепнала името си, а може би си го въобразих. Така или иначе ще го запазя в тайна.<br /><br />В един момент обаче, покрай отрупаните сергии, в очите й долових някаква тревога. Тя искаше да ми проговори, но не смееше. И тогава започнах да я следя и да се вслушвам в стъпките й. Ароматът й сякаш оставяше следа, а той ми разказваше постепенно онова, което щях да запомня и да отнеса със себе си...<br /><br />Сред цялата многообразна палитра от цветове, звуци, вкусове и усещания, научих нещо изключително важно и го разбрах единствено след мекотата на допира и чувствеността на тази жена. Вероятно всяка една носи в себе си късче мъдрост, пропито със сълзи и обич, а също и с неуловимо множество от емоции и състояния. Но тази ми се стори различна.<br /><br />Преди да изчезне сред тесните истамбулски улички, жената, чието име никога не ще забравя, ми прошепна.<br /><br />- Запомни. Аз съм просто една сянка. И съм тук в този кратък миг, за да ти кажа само няколко думи, които бих искала да запомниш... Всичко тук, видяно и срещнато от теб, е просто един сън. И ние сме сенки, които бродим в него. Недей да вървиш по дире ми. Съдено ми е да изчезна, още преди да се сбогуваме...<br /><br />И тя действително изчезна. Просто бях премигнал, а нея вече я няшаме... като сянка се изплъзна, завинаги...<br /><br />Бързо се върнах обратно в София. И реалността ме изпълни с непоносимост. Ала запомних думите на онази далечна и мистериозна жена.<br /><br />Сън, просто сън.<br /><br /></div>...<br /><div style="text-align: justify;"><br />А животът ми бързо потече, като безкрайно течение... надолу и надолу. Обикалях доста градове след това. И с поглед търсех онази жена, макар да беше глупаво. Беше невъзможно да я видя на друго място и по друго време. Деляха ни стотици години и километри разтояние...<br /><br />Много след това се озовах в Солун. Бях по друг повод там и с друг човек. Улиците също така ми напомняха нещо отминало и привлекателно. Беше странно и необикновено усещане.<br /><br />От бялата кула продължихме да вървим, а оттам нагоре покрай парка и павираната улица нагоре към арката. Хората, разбира се, бяха различни, но не толкова от това, което беше в София. Усещаше се дъх на лимони и риба. Черните котки по руините на стария град. Гласовете на един език, който звучеше твърде непознат за мен, но в същото време нахлуваше в съзнанието с невъобразимо и непонятно усещане за разбиране.<br /><br />Градът. Хората. Усещанията. Всичко преминаваше като мимолетна сянка. Образът на жената ме преследваше навсякъде. Във всички мои кратки пътувания и сънища. Във всеки допир и познат аромат.<br /><br />На следващия ден потеглихме отново. Беше завалял сняг.<br /><br /></div>...<br /><div style="text-align: justify;"><br /><br />Бях вече сред познатите стени на собствения си дом. И тихо си спомнях пътуванията. Знаех, че някой ден ще се озова на ново и непознато за мен място и в същото време ще усещам, че някога, отдавна, съм бил там, но съм забравил за кратко. Ще искам отново да се понеса из улиците и да почувствам историята на онзи град...<br /><br />И бих искал да я срещна в някой следващ сън и да ми разкаже нещо повече за себе си.<br /><br />_____________________________<br />("Синекли Бакал", 1936)</div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-1177871008083233914?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-87195324151981992242009-02-15T22:55:00.000+02:002009-02-15T22:56:03.064+02:00Някъде из испанските пущинаци...<br /><br />- Сеньор...<br />- Да, Санчо?<br />- Знаете ли, имам смътното чувство, че преди малко минахме оттук...<br />- Така ли?... Да ви кажа право, аз също намирам мястото за твърде познато. Още преди време мислех, че поехме в погрешна посока.<br />- И мисля, че доста пъти минахме оттук...<br />- Хмм, дали просто не си въобразяваме, приятелю... Те всички пътища в околността са наистина еднакви на вид. Може да поемем сега оттук и гарантирам ви, този път няма да се върнем обратно!<br />- О, дано е така, сеньор, понеже вече много се уморих.<br />- Не се обезкуражавайте, Санчо. Пътищата винаги и все някъде свършват! Нека не ви плаши умората!<br /><br />Слънцето преваля небосклона. На околовръст се мяркат само ниски храсти, безплодни маслинови дръвчета и кипариси. А пътят криволичи по няколко възвишения и долинки...<br /><br />- Освен това никъде не срещнахме ни един пътник...<br />- Преди няколко дни се разделихме с онзи тъй невъзпитан благородник! Нека по-добре не срещаме такива хора!... Все си мисля, че беше долен измамник. Такъв грубиян не може да бъде истински мъж на честта!<br />- Имаше добър кон, сеньор... А и не личеше да е без пукнат реал.<br />- Това е нищо, Санчо! Колко престъпници бродят из тези земи! Най-вероятно е ограбил някой нещастен човечец... Ах, мерзавец!<br />- Надявам се, че не ни следи...<br />- О, само нека го видят отново очите ми! Този път ще му отговоря подобаващо!<br />- Успокоителното е, че няма причина да ни следи... От нас нищо не може да вземе.<br />- Санчо, мой лековерни друже, такива хора дръзват да се появяват навсякъде и да се подиграват на бедните духом и болните телом, да насилват и да грабят от онези, които притежават нещо. Но за тях най-върховно удоволствие е да потъпкват достойнсвото на доблестните хора!<br />- Да, да... навярно е така... И все пак, не би било лошо да имаше какво да прихапнем...<br />- Не само с хляб ще живее човек, о, бедушни ми спъкнико!... Да видим какво има по онези дървета. Струва ми се, че онези плодове ще нахранят нашите тела...<br />- Хм, не изглеждат особено насищащи.<br />- Напротив, Санчо, имат прекрасен и леко тръпчив вкус. А сладостта им се усеща твърде приятно!<br />- Мммм, това не са ли вълчи ягоди... или както се наричаха тези малки плодчета...<br />- Яж, приятелю, и не се съмнявай, че това ще ни насити!<br />- Е... по-добре е от усещането за празен стомах...<br /><br />След няколко часа...<br /><br />- Оххх, какво ужасно пътуване!... Отивам до онези храсти отново... ах, коремът ми!<br />- И аз се чувствам зле, Санчо... явно онези плодове са били развалени.<br />- Бррр, още ме свива стомахът... Онези вълчи ягоди не бяха годни за ядене.<br />- Мисля, че си прав, приятелю... Но как би предположил човек, че ще предизвикат нещо такова!<br />- Странното е, че изкарах повече, отколкото плодовете, които изядох...<br />- Нищо, това е просто един неприятен урок и за двама ни. По-нататък има един хан, мисля че съм минавал оттук преди доста време... Ще отдъхнем и ще бъдем в услуга на ханджията, за да ни нахрани и приюти.<br />- О, сеньор, дано се окажете прав! Понеже нямаме никакви пари...<br /><br />Слънцето е залязло. Небето е обсипано от безброй звезди, а очертанията на пътя се озаряват от ярката луна, изгряваща лениво. Щурците изпълват пространството с еднообразни звуци.<br /><br />- Вече се стъмни...<br />- Така е.<br />- И става хладно. А вече доста извървяхме, без да видим нито човек, нито животно. Страноприемницата дали е още далеч?<br />- Не би трябвало... Изминахме дълъг път. Скоро трябва да има някакъв заслон. Макар, Санчо, да не виждам особено добре през нощта.<br />- Струва ми се, че виждам нещо в далечината!<br />- Така ли, приятелю! Това е наистина добра новина! Какво виждаш?<br />- Някаква светлина... а и се чува музика, не чувате ли?<br />- Ах, балсам за ушите ми!<br />- Това ще да е ханът.<br />- Да побързаме, Санчо! Да видим какво е това място!<br /><br />Пред хана. Двама пияни едри мъже се бият, но твърде неуспешно.<br /><br />- Подлец! Измами ме, долен мошеник!<br /><br />А от къщата се разнася силна музика и пияни гласове. Отчетливо се долавят и женски брътвежи.<br /><br />- Тези двамата доста са се почерпили, сеньор.<br />- Прав си, Санчо... Но явно онзи там, с кафявите мустаци е излъгал другия за нещо.<br />- Нека не се намесваме, а да видим дали може да отседнем тук.<br />- Странно място е това. Явно всички са пияни...<br /><br />В този момент от вратата изкача застаряваща жена, зачервена и смееща се безумно. По полата й ярко червенеят петна от вино и мазнина. Веднага след нея излиза висок як сеньор, с дълги черни коси и силно поникнала брада.<br /><br />- Ела тук, скъпа, къде бягаш!<br />- Мигел! Ха-ха, обеща ми нещо!<br />- Шшшшшт... ела да ти кажа нещо, ела тук...<br />- Обеща ми нещо! Не забравяй! Ха-ха-ха...<br /><br />Двамата се хмугват гонейки се в двора на къщата и се губят из царевицата.<br /><br />- Я, още двама пътници! - провика се пияният глас на стара жена, стояща на входа на къщата. - Заповядайте, господа, късно сте дошли, вероятно и пътят ви не е бил кратък...<br />- Така е, госпожо. С моя приятел твърде много изминахме и цяло чудо е, че забелязахме вашата прекрасна страноприемница!<br />- Сеньор, тази жена е сложила подлога върху главата си - прошепна Санчо.<br />- Не бъдете глупав, приятелю... Нима сте в течение със съвременната мода, че знаете - намигна му той.<br /><br />- Инквизицията, господине - чу се глас от близката маса. - Нима мислите, че са тръгнали към Картаген, само за да спипат оня мракобесник?!<br />- Напълно е възможно...<br /><br />- Заповядайте, ето тук, до тези господа - жената прекъсна разговора на двама прилично пийнали и после прошепна тихо - Единият е френски граф. Днес мосю Д'Анто гощава всички тук...<br /><br />- О, господа! Уморени ли сте, седнете! Вино! - провикна се пияният французин и вдигна делвата с вкиснала червена течност.<br />- Добра вечер, сеньор! За нас е чест да се присъединим към вас! А и убеден съм, разговорът с хора като вас, ще бъде особено приятен! Моля, да се представя...<br /><br />Наоколо седят още две групи пътници. На едната маса един младеж свири на китара и пее, а другите заглушават гласа му с пиянския си вой.<br /><br />По-късно през същата нощ.<br /><br />- Струва ми се, сеньор, че се понапих с това вкиснало вино...<br />- Санчо, бъди признателен... отиди, жената ни е приготвила място в конюшнята. Поспи и утре ще поемем на север.<br />- И казвате, че сте поели на север, така ли - продължи французинът. - Пътят не е никак безопасен за възрастен човек като вас... макар и с придружител. Нима сте оставили родния си град?<br />- Така е, милорд. Градът изведнъж се оказа твърде неспокоен за нас. А и желанието ни е да посетим нови места, да видим нови краища...<br />- Но това е прекрасно, господине! Аз лично обиколих почти целия цивилизован свят. А сега се отправям към Венеция... Там ме чака моята годеница!<br />- Какво незаменимо чувство е, когато някъде те чака млада жена! - изведнъж се обади другият мъж, който е видимо доста възрастен и прилича на безумен философ. - В младостта си животът бе не по-малко прекрасен... Уви, по пътищата ни времето бързо отминава!<br />- Имахме чувството - глухо отбеляза Санчо в просъница, - че пътищата ни наникъде не водят и само се пресичат. Добре, че видяхме този хан...<br />Философът погледно състрадателно пълничкия Санчо и отвърна:<br />- Така е. Пътищата никога не свършват и винаги се пресичат... Затова нашият земен път е просто миг... един от многото.<br />- Така ли мислите, сеньор? Това звучи доста озадачаващо. Значи, според вас, това е просто един, така да се каже, временен път?<br />- Правилно - отвърна категорично човекът. - Един от всички, които някога сме изминавали и ще изминем. Един от всички възможни пътища...<br />- И все пак, не мога да се съглася напълно, не свършват ли те, подобно на нашия живот?<br />- Вижте, уважаеми господине, във вашите очи съзирам онова, което отдавна бях преживял самият аз. Но с времето ще разберете, може би, и иска ми се да ви вдъхна тази надежда, че пътищата ни никога не свършват. И времето се прокрадва по тях различно. Вървим, а някъде другаде и по друго време, ние вървим по други пътища. Нашият избор е между тях, но никога не знаем, къде ще ни отведат те - онзи отпи от виното си и продължи... - Времето, скъпи приятелю, е нещо, което трудно бихме разбрали...<br />- Ха-ха-ха, оставете, сеньор, моят приятел е пийнал малко повечко! - засмя се французинът. - Инак е добър човек... и доста образован.<br />Изпи последното вино от чашата си и продължи:<br />- Да, виждам, че сте уморени. Ние също сутринта ще потеглим, но ще бързаме. Вероятно повече няма да се срещнем. Нека бъде лек пътят ви и моля, приемете от мен това - той подаде малка кесийка с монети. - Имам чувството, че ще са ви необходими много скоро! А и усещам, че тези пари ще ми донесат късмет, когато са във вас! Ха-ха-ха...<br /><br />На сутринта страноприемницата е вече пуста. Възрастната жена се е заела с чистене. А един мъж полива градината. Двамата спътници благодарят на ханджийката, плащат за спането и поемат на север.<br /><br />След няколко часа. По едно стръмно възвишение.<br /><br />- Бях заспал на стола, сеньор, но чини ми се, говорехте си с онзи налудничав човек.<br />- Така е, приятелю. Толкова добри хора! Дано срещат само сполуки по пътя си!<br />- Да, тези реали няма да са ни никак излишни.<br />- И не само те, Санчо... онова, което ми каза възрастния господин беше доста озадачаващо. Но мисля, че ще ми бъде от полза.<br />- Предполагам... вижте! Оттук се вижда целият град пред нас!<br />- О, да! Каква красота! Колко много къщи! И хора се виждат долу!<br />- Можем да поостанем повечко тук. Не изглежда никак лошо мястото!<br />- Не, лениви ми приятелю... виждаш ли колко пътища се разклоняват от града. Трябва да поемем по един от тях!<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-8719532415198199224?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-81523816859258453432009-02-12T22:41:00.001+02:002009-02-15T22:54:35.340+02:00<div style="text-align: center;"><span style="font-weight: bold;">I. Мигел, разбойникът</span><br />_______________________________________<br /></div><br /><div style="text-align: justify;">По времето на първия монарх от Бурбонската династия в Испания съществувал един разбойник, който живял из изоставена местност заедно със своята дружина. Времето било смутно, царувала стагнацията, обхванала страната при управлението на последните Хабсбурги. И рай за всички престъпници и мошеници.<br /><br />В този престъпен край разбойникът заедно с дружината си посрещали преминаващите през близките гори пътници, нападали ги и ги ограбвали. Нападението над невинни и не толкова хорица, е било едновременно начин на преживяване и особено удоволствие. В онези времена повечето нямали кой знае какви възможности и престъпността била начин на оцеляване. Но имало известна страст в това занимание.<br /><br />Случвало се да нападат посред бял ден преминаваща карета с някоя млада девица и да я обезчестят по всякакъв възможен начин, нещо, което, разбира се, било най-приятното, което могли да си доставят.<br /><br />Веднъж разбойникът попаднал на известна с изключителната си красота сеньорита и бил толкова влюбен в нея, че я откраднал и известно време живели заедно в едни изоставени постройки около крепост в малкото градче База, на пътя между Гранада и Лорка. Не след дълго обаче семейството й започнало да я търси. Предал я на родители й и избягал отново.<br /><br />Ала разбойникът никога не убивал своите жертви. Било просто въпрос на някаква особена чест да оставя всички тях живи, макар и обезчестени, пребити, поругани и ограбени. Другарите му също така следваха неговия пример и почти никога не се стигало до нещастни случаи.<br /><br />Било озадачаваща тайна, но този порядъчен разбойник произлизал от виден испански род. Историята, както често се случвало в миналото, била твърде заплетена. И заедно с това по своему драматична. Баща му, известен сеньор в околността загубил цялото си състояние, проигравайки го в един безумен облог. Загубил заедно с това всичките си седем деца, които били взети за слуги в други по-големи имения. Жена му отдавна била починала и макар пропилелия всичко сеньор да имал постоянни забавления с няколко жени, обичал компанията на невръстни момченца. Това се разкрило и освен, че загубил всичко, бил пребит с камъни, а след това трупът му бил захвърлен в една пропаст.<br /><br />Разбираемо, тази история била твърде отблъскваща и неприятна, за да бъде помнена и разпространявана. И тъкмо поради това, всичките му седем деца, от които две момичета и пет момчета, упорито отказвали да приемат за сериозни тези слухове. Трагична била съдбата им, оставени на произвола без родители и близки. Далечните им роднини не желаели да имат нищо общо с тях, възприемайки ги за прокажени. Всъщност доста услужлива мисъл.<br /><br />Двете момичета, чиито имена никой не си спомнял, избягали от господарската къща, станали леки жени и се загубили нейде из провинциите на Испания. Имало слух, че една от тях се обърнала към Бога и станала монахиня, ала никой не бил убеден в това. След бягството им, едно от момчетата, най-малкия от всички братя, се сбило с господарския си връстник и го убил, след което се самоубил.<br /><br />Другите, Анхел и Педро, двамата братя, които от най-малка възраст били неразделни, напуснали дома, в който живеели, и започнали да обработват един парцел земя, не далеч от Каталуня. Земята спечелили на една партия карти. Две години се борили със сушата и все пак успели да построят къща и да се оженят. Двете семейства и досега живеели в онова неизвестно отдалечено селце.<br /><br />Далеч преди да се случи всичко това, другите трима братя, най-големите, заедно с един от по-малките, потеглили да си търсят късмета по пътя за Барселона. Натъкнали се няколко пъти на преминаващи пътници и решили да ги ограбят. В едно такова нападение по неприятна случайност се натъкнали на ескадрила - двама от тях били убити, единият успял да избяга, а последният бил заловен жив. Онзи, който успял тогава да избяга, бил същият разбойник, по-късно събрал дружината си и продължил да ограбва пътници из дивите каменисти местности и горски масиви.<br /><br />Разбойникът се казвал Мигел и бил един от най-красивите мъже в цялата околия. Според слуховете наследил от майка си правилните черти на лицето, тъмната кожа на баща си, както и неговия необуздан нрав. Но също така бил дълбоко в себе си състрадателен и грижовен, макар никога да нямал възможност да прояви тези си качества. Затова пък се отдавал на всякакви удоволствия - ограбвал, пребивал, пил и насилствал.<br /><br />Постепенно дружината му станала една от най-известните и опасните в Испания. Разказвало се за всевъзможни случаи, за разчленени трупове и за изнасилване до смърт на момичета и жени. Както може да се предположи, повечето истории били просто измислици. Ала били достатъчно правдоподобни, за да предизвикат официалните власти да предприемат сериозно тяхното търсене и съответно залавяне или убиване.<br /><br />Дотолкова била известна престъпната дружина на Мигел, че самият Филип Пети, страдащ от епилепсия, чести депресии и постоянна меланхолия, се принудил да изпрати скромна центурия по римски образец, за да се справи с тази провинциална напаст. Съответно след няколко месеца всичко било решено по най-естествения начин. Престъпниците били обсадени и избити. Единствено Мигел бил заловен жив и то благодарение на неговата безкрайна ловкост и бърза преценка. По време на обсадата на една стара крепост, в която се били озовали заклещени разбойниците, Мигел успял да се промъкне и да избяга. Ала след няколко часа бил заловен, в опита си да премине през един опасен проход.<br /><br />Историята разказва безстрастно - понеже бил толкова ловък и надарен млад мъж, бил напълно реабилитиран и изпратен някъде в испанските колонии в Централна и Южна Америка по време на т.н "Война за ухото на Дженкинс", в която Испания успява да отблъсне британското нападение. За кратко усвоил военните умения и бил ненадминат в прокрадването в опасни укрепления. Именно в едно такова укрепление завършил земния си път. Бил доста озадачаващ случай, в който една нелепа грешка му коствала живота. Така и не станало ясно кой бил отговорен за нея – дали самият Мигел постъпил необмислено или бил глупаво предаден от някой друг войник.<br /><br />След една внезапна престрелка, Мигел паднал мъртъв. Испанската офанзива бързо настъпила и в крайна сметка англичаните претърпели неуспех. Това бил последният сблъсък от конфликта между испанци и британци, но и фатален за нашия герой.<br /><br />В дрехите на мъртвото му тяло открили медальон с лика на красива млада дама, както и изключително ценни обеци, вероятно принадлежали на същата персона. В личните му вещи открили също така писма, пращани от Гранада и писани от някаква сеньорита Силвия, в които разказва за техния малък и невръстен син...<br /></div><br /><div style="text-align: center;"><span style="font-weight: bold;">II. Филип Пети, кралят Испански</span><br />_______________________________________<br /></div><p style="text-align: center;" class="MsoNormal"><b style=""><o:p></o:p></b></p> <div style="text-align: justify;"> </div><p style="text-align: justify;" class="MsoNormal">Било твърде озадачаващо, но този първи монарх от Бурбонската династия, роден инак през 1683 година във Версай, не знаел изобщо испански език, когато бива провъзгласен за испански крал. Ала самият му род е твърде показателен. Втори син на великия френски дофин Луи Бурбон и Мария-Анна Баварска, внук на изключителния Луи XIV и испанската инфанта Мария-Тереза. Историята помни онзи безкрайно забавен случай, по време на който испанският посланик в Париж бива поканен във Версай, за да се представи пред новия си крал Филип. Посланикът паднал на колене пред него и с безкраен патос произнесъл дълга и тържествена реч на испански език, от която негово величество не разбрал нито дума...<br /></p><div style="text-align: justify;"> </div><p style="text-align: justify;" class="MsoNormal"><o:p> </o:p></p><div style="text-align: justify;"> </div><p style="text-align: justify;" class="MsoNormal">Ето защо не било никак случайно, когато обявяването на Филип Пети за испански крал, предизвикало остра конфронтация. И избухнала война, която продължила цели единадесет свещени години и едва след подписването на онзи позорен договор от Утрехт, Филип бил признат за законен наследник на испанската корона, с цената на териториите на Минорка, Гибралтар, Испанска Нидерландия, Неапол, Милано, Сардиния и Сицилия. Тази огромна цена естествено била без значение за постигането на една монархическа идея. Нищо, че Испания напълно преотстъпила мястото си на първа морска сила, а Англия постигнала своята цел...</p><div style="text-align: justify;"> </div><p style="text-align: justify;" class="MsoNormal"><o:p> </o:p></p><div style="text-align: justify;"> </div><p style="text-align: justify;" class="MsoNormal">Ходът на историята подтикнал Филип да поправи онази огромна грешка. Наложил от политически съображения и за собствено удоволствие абсолютната си власт по френски маниер. Премахнал Арагонската корона, присъединявайки териториите на Каталуния и Валенсия, превръщайки ги в подчинени на него обикновени испански провинции. Впоследствие съумял да си възвърне Неапол, Сицилия и Оран, а към края на управлението си дори успял да отблъсне британското проникване в испанските колонии в Централна и Южна Америка.</p><div style="text-align: justify;"> </div><p style="text-align: justify;" class="MsoNormal"><o:p> </o:p></p><div style="text-align: justify;"> </div><p style="text-align: justify;" class="MsoNormal">В същото време монархията се радвала на сравнително бързо икономическо възстановяване, преодолявайки упадъка от управлението на последните Хабсбурги и дългата криза от XVII век.Тесните отношения на краля с Франция подпомогнали на страната в културното й развитие. Кралският двор бил подобие на версайския дворец и в общи линии Филип Пети се радвал на един спокоен за времето си живот, на две жени, от които се раждат единадесет деца. Нищо, че първият му син Луи-Филип Първи, на когото отстъпва трона си през 1724, умира в края на същата година от едра шарка, неотдавна навършил едва 17 години. Съдбата не била никак лека.</p><div style="text-align: justify;"> </div><p style="text-align: justify;" class="MsoNormal"><o:p> </o:p></p><div style="text-align: justify;"> </div><p style="text-align: justify;" class="MsoNormal">А Филип от своя страна страдал от епилепсия, изпадал често в депресия, редувайки я с постоянна меланхолия. Помагала му единствено музиката и особено онзи известен Фаринели, когото историята помни със сопрановия му глас. В продължение на цели двадесет години Филип Пети се наслаждавал на неговия уникален глас, а документите свидетелстват, че Carlo Broschi, известен като Фаринели, изпълнявал всяка вечер по четири арии, преди краля да си легне.</p><div style="text-align: justify;"> </div><p style="text-align: justify;" class="MsoNormal"><o:p> </o:p></p><div style="text-align: justify;"> </div><p style="text-align: justify;" class="MsoNormal">Филип V умира на 9 юли 1746 г. и е погребан в двореца Ла Гранха. Наследява го Фернандо VI.</p><br /><br /><div style="text-align: center;"><b style="">III. Фаринели, Carlo Maria Broschi – кастрат-сопрано</b><br />_______________________________________<br /></div><br /><div style="text-align: justify;">Съвършенството, в което са вярвали мнозина, винаги е съпроводено от множество жертви. А и не винаги и по-скоро често те са били недостатъчно... морално обосновани.<br /><br />На това горчиво заключение ни връща историята на Фаринели.<br /><br /><br />Създаден, отгледан и кастриран, за да бъде изключителен божествен глас. Единственият и неповторим мъжки сопран! Глас, покорил Рим, Виена, Венеция, Неапол, Милано, Лондон и Париж. Глас, пял последно преди смъртта на първия бурбонски монарх и завинаги пренесъл се в отвъдното през 1782 година...<br /><br /><br /> <blockquote style="font-style: italic;">„Скъпа A. Р.<br /><br /> Осмелявам се да ви пиша, след онова, което се разрази в жестокия и същевременно толкова сладък за всички ни момент. А онова, което не бих могъл да отнеса в гроба си, онова, което събужда в паметта ми толкова много сълзи и негодувание, че по-скоро бих се простил с целия свят, отколкото да преживея всичко отначало... ме подтикна да Ви пиша.<br /><br /> Нека не Ви плаши това мое писмо и онова, което предстои да напиша и да прочетете. Съдбата, скъпа A., ме създаде напълно нормално човешко същество. И Бог е свидетел, никога не бих се усъмнил в това нещо, нито в Неговата безкрайна справедливост и състрадание. Баща ми, когото познавате само по име – Салваторе, беше велик композитор и maestro di cappella в градската катедрала. По-големият ми брат – Рикардо също продължи композиторската традиция на баща ни, приет в консерваторията на S. Maria di Loreto. Самият аз имах щастието да бъда дарен с изключителен глас и по този повод самият Никола Порпора бе признал моя талант. Но това, скъпа моя, не е от значение. Не е от такова значение. Талантът, както знаете, е просто дар Божий и нищо повече. Можем единствено да бъдем благодарни Нему и да го използваме по угодния за Него начин – в прослава на името Му!<br /><br /> Но каква несправедливост, каква жестокост в името на този наш Господ!! Или може би не съвсем...<br /><br /> Неочаквано на 4 ноември 1717 година на баща ми почина. Тази кончина повлече след себе си тоталния ни банкрут. Това изпитание беше твърде тежко за брат ми, да го прости Бог, подтиквайки го да извърши един непоправим и тежък грях спрямо мен... За да спаси мен, себе си и семейството ни от още по-голям упадък, той се принуди да ме отведе и да ми причини най-жестокото нещо, което би могъл да преживее един мъж – да бъде лишен от възможността да създаде собствено семейство, да има жена и деца, да има един богоугоден и мирен живот, изпълнен от радости и копнежи, от любов и споделеност. Уви, това не било писано!<br /><br /> Бях прекалено малък за да осъзнавам какво са ми сторили. Последно яздех из тучните долини на нашия прекрасен край. И в един момент за мен животът бе умрял. И не осъзнавах това докато не срещнах Вас... Ала съществото ми бе обзето от суетата, от славата, на която имах щастието да се радвам. Бях едва петнадесет годишен, когато цяла Италия ме познаваше като прекрасния il ragazzo, чийто глас се издигаше в катедралните висини и от там, без съмнение, достигаше до небесата. Пях прекрасните сопранови партии на Порпора в Рим - Eumene и Flavio Anicio Olibrio, а също и Sofonisba от Luc'Antonio Predieri. Смътно осъзнавах своят талант и появята ми en travesti бе толкова неподправена и чиста, както и невръстното ми съзнание.<br /><br /> Докато една кошмарна вечер не се появи Доминик. Онзи долен омразен на всички ни човек. Подготвях се за поредното си участие. В тъмнината на онези тъмни коридори, се появи той. Арогантен, отвратително долен в поведението си, успя да ме притисне и да ми изговори всички онези мръсотии, които и до ден днешен не мога да забравя! И понеже не клонях по никакъв начин към неговите долни предложения, той ме обвини в собствената си болест, твърдеше, че никога не ще бъда щастлив, ако не се обърна към неговата привързаност и любов, злословеше по адрес на семейството ми и сред всички споменати гадости, подхвърли, че така или иначе никога не ще имам щастието да имам жена и деца, тъй като съм бил хиляди пъти по-болен от него... Бях огорчен и дълбоко обиден. И ако не бяхте Вие в онзи момент, може би щях да се самоубия.<br /><br /> Но какво по-лошо от това – сам да осъзная за какво говореше онзи мерзавец! Нощта преди рождения ден на брат ми всичко бе твърде болезнено и в същото време опияняващо, за да бъде разбрано. Рикардо... и Вие... и аз сред Вас... В онзи момент просто исках да умра, да умра в обятията Ви, да чувствам завинаги Вашата топлина и целувки. Такова прекрасно щастие! И какво огорчение, че никога няма да мога да Ви имам напълно, така както брат ми! Не можех да понеса раздялата ни, но Ви отпратих...<br /><br /> Плаках, а след това изпаднах в ярост. После отново плаках. Не желаех да отговарям на вашите писма, не желаех да виждам лицето на Рикардо... И тогава... той ми разкри кошмарната истина... Не можах да повярвам... Глупаво, реших да избягам, да съм възможно по-далеч от Вас и брат ми. Ако можеше – завинаги.<br /><br /> И така, озовах се в Испания. Негово Величество Филип Пети бе твърде благосклонен към мен, влюби се в гласа ми и почти двадесет години живях в двора, а всяка вечер пях в покоите му. Онези прекрасни арии, извисяващи съществото ми до Бога, а заедно с мен и бедния Филип. Повярвайте, нямаше по-страдащо същество от него! Сякаш цялото страдание на света беше изписано по лицето му и само аз можех да го прочета и да го покрия с крилата на нашата красива муза – изкуството! В някои моменти усещах божественото опрощение и милост да се спуска над нас, любовта, която никога не бяхме изпитвали, така както ни бе отредено...<br /><br /> Бях в един сън. Негово величество страдаше постоянно от меланхолия и депресия. И вероятно едва след като напусна трона и след това този свят, разбрах колко дълбоко съм живял чрез неговото страдание.<br /><br /> Но така е – страданието на другите, често ни откъсва от собственото ни и ни прави дълбоко грижовни и способни да даваме всичко от себе си, само и само това страдание да бъде отмито. Или пък просто то беше толкова безгранично, че опиянението от него не можеше да прекъсне този ужасяващ кръговрат от болки и радости...<br /><br /> Далеч по-уреден бе животът ми в Испания. След възкачването на Фердинанд VI, ме повишиха в чин министър, както вероятно знаете, вече отдавна не се занимавах с пеене, а не след дълго напуснах страната и се върнах в Италия. Сега съм в Болоня. А животът, като се обърна назад, премина така бързо, сякаш никога не съм имал нещо, заради което да се почувствам поне за миг жив...<br /><br /> Знам, че децата не са мои, макар да ги обичам като такива. И вярвам, че всички ще ми простите бягството. Бих искал да сте щастливи заедно с Рикардо...<br /><br /> Скъпа, A., пращам ви всички пари, които не са ми нужни в последния път, по който съм поел. Бъдете живи и здрави!<br /><br /> Ваш вечно предан. Фаринели.”</blockquote><br /><br />Писмото пристигнало в Милано месец след смъртта на Фаринели, през 1782 година. Така и не станало ясно какво се случило със семейството му – неговия брат, съпругата му и техните деца. Останките му били открити неотдавна в болонското гробище Чертоза, където ги пренесли през 1810 година, след разрушаването на църквата Св. Кръст в манастира от ордена на капуцините по време на наполеоновото разрушаване.<br /><br /><br />Малкото останали документи свидетелстват за изключителната дарба на Фаринели – кастрат-сопраното, имащ трагичната и едновременно с това бляскава история из най-големи европейски столици. Самият Хендел боготворял Фаринели! Слуховете и множеството фалшификации говорят за интимния му живот с няколко жени, една от които по всяка вероятност е имала близки отношения и с брат му – Рикардо, в резултат на което се раждат няколко деца...<br /><br /><br /><div style="text-align: center;"><span style="font-weight: bold;">IV. Анна и нейния ангел</span><br />_______________________________________<br /></div><br /><br />... Без да съм примирена с безкрайната трагедия, каквато вероятно на всеки един би се сторила непоносима, се опитах в края на изминалата година да преживея, а също така и да затворя една страница - последната страница от живота си. Твърде неуспешно, за съжаление. Опит, който ми донесе още повече горчивина и болка.<br /><br />Всички искрено обичахме сеньор Карло Бросчи и неговия прекрасен глас, макар смътно да знаехме какво му струваше той. И въпреки тази физическа жестокост, не успях да пренебрегна възторга си към него, както и любовта си.<br /><br />Все така не мога да разбера безумната връзка между двамата братя и онова престъпление, станало толкова отдавна и родило такъв изключителен гений, като Фаринели... Иска ми се да вярвам, че изкуството няма граници, че красотата и съвършенството нямат нищо общо с нашите твърде човешки разбирания. И в крайна сметка, Бросчи звучеше не просто неподражаемо, но в много по-голяма степен божествено. Подобно на един ангел, спуснал се на земята, за да се докосне до всички нас, смъртните, и за да ни извиси в съзерцанието на абсолютното съвършенство.<br /><br />О, знам, че това несъмнено е причината да породи толкова много завист и омраза у иначе достойни и уважавани музиканти! Кой би предположил, че великият Хендел ще се поддаде на тази безсмислена завист! Но колко повече бяха онези, които съумяха, поради своята непредубеденост и чистота, да съзрат в лицето на Фаринели едно прекрасно същество! И да обикнат до полуда неговия глас, още с първите няколко такта и първото обезумяващо чисто вибрато. Глас, който несъмнено бе създаден да бъде слушан, слушан безкрайно и завинаги...<br /><br />Не можете да си представите колко сгреших, когато пожелах този съвършен ангел! И колко съжалявам за този си безумен опит... Моят малък ангел! Колко нещастен и колко наивен беше той!<br /><br />Мислех си, че за нищо на света не бих могла да преживея неговата загуба, макар да бе изминало толкова много време и да разбирах, че той продължаваше да е някъде там и да се радва на своята слава. Уви, знаех, че нещастието бе по-чест негов спътник и неговият... о, Господи, така жестоко и ужасно звучи!... недъг го превръщаше в едно бедно и страдащо същество.<br /><br />А по-ужасно бе, че не бях убедена какво изпитвах повече към него – състрадание или любов. Вероятно повече проявявах престъпното си състрадание и това неизбежно го бе отблъснало от мен. Бях и продължавам да съм твърде глупава и по-всяка вероятност неспособна да обичам нещо толкова съвършено. Нещо повече – бях пълна глупачка, когато в изблик на неудържимо безумие, се поддадох на емоциите си и изневерих на единствения човек, когото съм боготворяла и обичала. И то не с кого да е, а със самия му брат!<br /><br />Повярвайте, това беше една нещастна постъпка! Незаслужаваща опрощение, заслужаваща едно единствено – вечно изгнание и унижение! И мога да кажа, че това се случи. Завинаги загубих Карло и неговия глас. Завинаги и безвъзвратно.<br /><br />Дълго страдах. Бях обезумяла, ала не смеех да го преследвам. Неговите дълбоки и тъжни очи ме гледаха с упрек и огорчение, всеки път, когато си помислях за него. Той ми обърна гръб и аз останах сама...<br /><br />А в мен растеше нов живот. И трябваше да помисля за него. Ето защо приех Рикардо Бросчи, утешавайки се с мисълта, че вероятно така е трябвало да се случи. Така щях да преживея страданието по неговия малък брат. И щях да съм винаги наблизо, когато той благоволеше да ни види.<br /><br />Ала това беше още по-тежко за него. Разбрах го едва по-късно. Фаринели напусна Италия и започна да обикаля Париж, Лондон, Виена. И в крайна сметка се задържа в Испания. Филип Пети Испански го прие като най-близък приятел в двора си. Страхувах се за него. Бе толкова далеч, а Испания беше толкова чужда и войнствена. Можех единствено да се моля за него и да се надявам на някакво писмо.<br /><br />Животът постепенно ме окопитваше. Родих син, когото кръстихме Карл, въпреки неодобрението на моите родители. След около година родих Мария-Антоанета. Неочаквано, едва няколко месеца след нейното раждане Карл се разболя и почина. Беше твърде тежко за всички нас. Това се случи в деня, разбрах впоследствие, когато Фаринели направил опит да се самоубие. Тотално безумие! Каква ужасяваща развръзка! Какво нелепо и жестоко провидение! Дълго време не бях на себе си. А и все още не мога да проумея онези събития. Сякаш самият Господ Бог бе решил да ни накаже за всичките ни прегрешения и страсти!<br /><br />Така и не му съобщихме за кончината на Карл. Вестта щеше да бъде наистина непоносима за него, понеже знаех как обичаше сина си... макар и да не беше негов. А Фаринели беше потънал в далечна Испания, утешавайки мъката на Филип Пети. Знаех, че това го довеждаше постепенно и неотклонимо към гибелта. Но жестокостта на страданието имаше силата да обединява... и да удвоява болката. Противно на всички схващания.<br /><br />Така изминаха цели двадесет години. През това време успяхме да отгледаме още три деца – Антонио, Елиза и Джовани. Рикардо продължаваше да композира и музиката му да се изпълнява. Същевременно онзи велик Хендел, с когото приключваше цяла една музикална епоха, почина на 14 април 1759. Бях получила няколко реда писмо от Фаринели по този повод. След дълго мълчание, той пишеше само:<br /><br />„Скъпа, Анна, съобщавам Ви, че уважаемият Георг Хендел почина на 14 април в Лондон. Беше напълно ослепял. Светът загуби още една своя основа...”<br /><br />И нищо повече! Нито жлъч, нито ни най-малко престъпно злорадство! И нищо лично... Бях едновременно глупаво обидена и съкрушена за пореден път. Но запазих писмото...<br /><br />През следващите години събитията в нашия живот не се промениха в по-добра посока. От безкрайни терзания започнах да боледувам, да не спя. Изпаднах в меланхолия, а Рикардо сякаш усещаше това и се отдръпна от мен. Макар да бях обидена, не пожелах нищо повече от това да се грижи за семейството ни. Мъчение, тихо и безстрастно мъчение...<br /><br />Не след дълго обаче и Рикардо почина, а с неговата смърт се запечатаха завинаги сълзите върху лицето ми. Децата ни имаха собствен живот и сякаш всичката ми любов към тях беше изчезнала. Бях станала мъртва, макар да живеех, а животът се стичаше по една ужасна необходимост.<br /><br />Слушах произведенията, в чиито изпълнения помнех Фаринели и изпадах в дълбока носталгия, която постоянно преминаваше ту в меланхолия, ту в депресия... Защо след толкова време продължавах да страдам за него!? Не беше ли всичко безвъзвратно и непоправимо отминало! А толкова хора го обичаха... но едва ли толкова, колкото го обичах аз! Искаше ми се да вярвам в това или поне да сътворя една прекрасна илюзия за носталгията, от която вече почти не излизах... Ах, ако можеше да се върне времето назад! Дали бих имала смелостта да постъпя по различен начин! Дали изобщо можех да бъда до човек като Фаринели!...<br /><br />Всичко беше просто минало, хвърлях писмата по пода и отчаяно гледах през прозорците на нашия дом. Обикалях из града, навестявах приятели. Но всички те ми бяха чужди, а вероятно и аз на тях.<br /><br />Една нощ сънувах страшен сън. Бях на концерт на съпруга си Рикардо. Изпълнение на Ombra Fedele Anch'io: Air de Dario от някаква напълно непозната за мен жена, ала зад завесите се не виждаше коя беше тя. Фигурата й смътно се отразяваше върху белия плат, а когато той неочаквано падна, пред мен се оказа лицето на Карло! Цялата изтръпнах, докато гласът изпълваше залата и дори бе тясна за него, а в същото време лицето му бе пред мен. По очите му се спускаха сълзи, кървави сълзи! И не преставаше да пее, да се лее божественият му глас, издигащ цялото ми същество в някакъв безумен екстаз и болка, радост и смущение. Лицето му бе младо, такова, каквото го помнех от първия път, когато имах безкрайното щастие да го зърна и да го съхраня в съзнанието си. И самата аз усещах как плача, как сдържано потичат сълзите ми, а сърцето ми се свиваше от неразбираемо страдание и неописуем възторг.<br /><br />И докато пееше така прекрасно, изведнъж залата потъна в тъмнина, раздадоха се писъци и ужасяващ шум. Чух последно неговия глас да плаче сред цялата суматоха. И в този момент, задъхваща се и не можеща да си поеме въздух, се събудих. Дълго време след този кошмар не можех да дойда на себе си. Плаках тихо, за да не разбудя никого...<br /><br />Месец след това получих последното негово писмо. Беше толкова безумно да ми разказва всичко онова, което за мен бе безкрайно ясно! Но друго ме терзаеше. Друго чувство не ми даваше покой! След няколко дни, в които не смеех да направя нищо и едновременно се страхувах от най-лошото, получихме известие за кончината на Фаринели...<br /><br />Никакви думи не могат да опишат онова, което изпитах при тази трагична новина!!! Бях напълно съкрушена... Боже Господи, нима всичко това ставаша с Твоето знание! Нима можех да понеса всичко това... бяха ми останали единствено жалките остатъци от спомени и душата, завинаги загубила своята опора и вяра.<br /><br />Бързо след това, сякаш за да ме задържи нещо на тоя свят, на големия ми син – Антонио се роди син. Без да се замисли той кръсти внука ми Карло. Сигурна бях, още като видях красивите му очи. Това беше моят малък ангел! А аз бях напълно полудяла...<br /></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-8152381685925845343?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-67779156842210702192008-09-21T22:39:00.000+03:002009-02-15T22:41:17.056+02:00<div style="text-align: justify;">Мръсница долна шибана!!! – крещеше Хюсеин. – Мислиш, че няма да науча ли!? Че можеш зад гърба ми да правиш каквото си искаш???<br /><br />Не, нищо не съм правила! Недей, моля те, Хюсеин, за бога, не!!<br /><br />Млъквай, кучко! Курва!!! – пяна излизаше от устата му, а очите му бяха изпълнени с ярост, ревност, обида, животинска жестокост и всичко онова, което го подтикваше да забрави, че е изпитвал някога към нея чувства на любов, обич, привързаност.<br /><br />По нейното лице се стичаха сълзи в изблик на вина, болка и страх. Той беше способен на всичко, той не беше на себе си, той не беше онзи, когото е обичала. Но не я болеше толкова от ударите, които й нанасяше. Тя изпитваше смесена болка и унижение...<br /><br />Точно това унижение Мария помнеше най-много. Другото избледняваше. Изневерите бяха взимни, но тя не искаше да се разделя от него. Обаче всичко между тях вече беше изчерпано – беше останала само болезнената привързаност и непонятната влудяваща ревност.<br /><br />Хюсеин умишлено излизаше с други, демонстрираше, че не му пука, че изобщо не му пука за нея. Това, разбира се, не беше вярно, но само това оставаше. Прекрачената граница на съзнателното причиняване на болка и унижение беше премината, а връщане назад нямаше. Тя от своя страна също излизаше с други, но не беше способна да завърже никакво приятелство – беше изчерпана емоционално, беше объркана и наранена. Виновни и двамата продължаваха да живеят. Побоища, пиянство, изневери, изтъпления...<br /><br />В един момент Мария се реши да избяга, въпреки че знаеше – не можеше да стигне далеч. Няколко пъти го беше правила и той винаги я намираше и след това я биеше, заключваше я, унижаваше я, насилваше я. Независимо, че тя беше свикнала с всичко това, съществото й подсказваше – да бяга, колкото се може по-далеч и завинаги!<br /><br /></div><div style="text-align: center;">____________________________<br /></div><div style="text-align: justify;"><br /><br />Бях малък, но все можех да се надигна на пръсти и да видя през прозореца, онова, което се случваше в къщата. Не разбирах защо Хюсеин биеше жена си, бях виждал никога преди това някой така да налага жена по такъв извратен начин... Стисках зъби и едвам се удържах изправен до прозеореца. Бяхме отседнали далеч от тяната къща, при дядо ми, който ми беше позволил да изляза с приятелите ми от село, но забравих да се прибера. Пускаха ме рядко и рядко бяхме на село. Онази вечер обаче никога няма да я забравя... След това разбира се ме наказаха, че съм закъснял, но това е без значение. В съзнанието ми се запамети онази картина. А и всичко, което научих после сякаш се разрастна в съзнанието ми и въображението играеше неудържимо и зловещо.<br /><br />След случилото се и видяното почти не ходихме натам. Живеехме в града и едва по-късно, когато порастнах, разбрах за това...<br /><br />А историята беше следната...<br /><br /></div><div style="text-align: center;">____________________________<br /></div><div style="text-align: justify;"><br /><br />Хюсеин и Мария до онзи момент бяха свързани в почти петнайсет годишна връзка. Тя беше с дванадесет години по-млада от него. Едва на седемнайсет се беше запознала с него и това се оказа първото й и единствено влюбване. Хюсеин първоначално искаше просто да се позабавлява с една хлапачка, но впоследствие и той се влюби в нея. Чувстваше се силен и властен, можеше да прави каквото си пожелае и тя никога не проявяваше съпротива. Затова побързаха да се оженят. На втората година от съвместния им живот.<br /><br />След подписването се преместиха в родното му село, в къщата на баща му. Оттогава тя вече му принадлежеше. Той вярваше, че тя е негова завинаги, а Мария се съгласяваше. Беше изоставена от родителите си, имаше нужда от дом, от семейство, от топлина...<br /><br />И в топлината се родиха Нургюл и Гюлбахар – две прекрасни близначки с бяла кожа и искрящо сини очи. Ала скоро след раждането по-слабичката Нургюл почина. Никой не знаеше от какво, но лекарите твърдяха, че е от недохранване. Хюсеин много страдаше за нея и тайно обвиняваше жена си, макар тя вина да нямаше. Останалата Гюлбахар беше изключително чувствително и ранимо дете, плачеше непрестанно, имаше проблеми с дишането и съответно съня. Мария не си доспиваше, водеше я на лекари в града, но никой с нищо не можеше да я успокои. Мъжът й редовно се прибираше пиян, играеше комар с приятелите си, вероятно още тогава й изневеряваше. Случваше се да й посяга от време на време, когато тя се осмеляваше да повдигне въпрос за едно от тези неща, които я тормозеха. Животът беше тежък, парите вечно недостигаха. Работа за Хюсеин все по-рядко се намираше. Никой не го канеше по строежите, виждайки как работи и къде отиват парите, които изкарваше. Други го немаха само, понеже влизаха в положението на бедното му семейство, на малкото дете и майката, затворени вкъщи. Единствена опора за Мария беше старата баба на Хюсеин – Халиде. Ала и тя вече беше твърде стара и едвам поддържаше къщата.<br /><br />Така на следващата година Мария отново забременя. Роди момче – Сунай. Едро и красиво дете, с тъмна здрава кожа и метално сини очи, като на баща си. Момчето беше своенравно, но по-спокойно от сестра си. Докато децата растяха животът продължаваше по същия начин. Баба Халиде беше починала няколко години след раждането на Сунай и така Мария остана сама в къщата, а малката защита, която имаше в нейно лице, завина беше загубена. Едва тогава настана същинският кошмар, който не преставаше ден след ден.<br /><br />Една близка селянка идваше понякога в къщата, за да помогне на Мария. А самата тя, докато съпръгът й беше на работа, излизаше от тях с двете крави, които притежаваха, и дълго време отсъстваше, но винаги идваше няколко часа, преди той да се прибере. Тя тайно му изневеряваше с младеж на нейната възраст. Казваше се Фехим и беше един от търговците на добитък, който също така изкупуваше млякото. Беше сравнително по-невзрачен от Хюсеин по красота и по-слаб от него, затова пък много по-внимателен, спокоен и любвеобилен. Мария не го обичаше тъй, както съпруга си, но в негово лице виждаше отдушник и приятел, макар никога да не му имаше доверие и да не се надяваше на него. Тя държеше той да бъде просто неин любовник и по никакъв начин да не споменава на никого, залъгваше се, разбира се, но само така можеше да го задържи.<br /><br />В малките села нищо не остава скрито. Така една вечер Хюсеин подочул някои слухове, решил да се прибере по-рано от работа и случил деня, когато Мария беше отиша при любовника си...<br /><br />До привечер Хюсеин събираше мисли. Жена му беше приготвила вечерята и сложила децата да спят. Тогава той се нахвъри върху нея без да обяснява и да разпитва – веднега започна с ударите. Разръса й дрехите, ръмжеше и я удряше. Започна да я хапе по устните, да я удушава и едновременно с това да я насилва – беше напълно обзет от ревност. Тогава тя направи грешката да му отвърне с удар в слабините. Хюсеин изпадна в тотален бяс и започна да крещи, да й нанася още по-болезнени удари. Стичаше се кръв, а и нищо не можеше да го спре. В другата стая децата пищяха в уплаха...<br /><br /></div><div style="text-align: center;">____________________________<br /></div><div style="text-align: justify;"><br /><br />Още докато Хюсеин биеше жена си и й разби устата, успях да се свлеча от прозореца и да падна на земята. За пръв път виждах подобна картина. Едновременно жестока и страстна, една бруталност, която избива във всякакви крайности на извратеността. Шокиран тогава побързах да се прибера и не успях да видя онова, което се случи по-късно. Разбира се, за него разбрах...<br /><br /><br /></div><div style="text-align: center;">____________________________<br /></div><div style="text-align: justify;"><br /><br />Едва когато Мария изпадна в безсъзнание, той я остави. Ала децата продължаваха да плачат. Тогава Хюсеин влезе в стаята им и ги наби жестоко. Млъкнаха... Сам той обикаляше из къщата, пушеше, ала в цялата поредица от удари беше се счупила бутилката му с ракия. Затова той бързо изкочи навън, за да купи от бакалията нова, без да си два сметка, че по това време е затворена.<br /><br />Може би минаха около няколко часа. Мария се беше съвзела и плачеше над децата. Те също плачеха истерично и болезнено. Успя да ги успокои да ги сложи отново да спят. Даде им мляко с мед, дори сложи в него някаква билка, за да може да им подейства по-успокояващо и за да заспят по-дълбоко. Поразчисти стъклата, кръвта, разхвърляните вещи. Прибра килима подарен й от баба Халиде, както и чергите пред входната врата. Прибра всичко, което беше ценно и можеше да се унищожи. Направи си горещо турско кафе. Минаваше два часа след полунощ, а Хюсеин все не идваше.<br /><br />Погледна се в огледалото. По лицето й вече не се стичаха сълзи, въпреки че очите й бяха зачервени, имаше разбита устна и няколко синини. Болеше я тялото, но кафето сякаш я поуспокои. Не искаше да заспива, а и да искаше да легне, нямаше да може да мигне. Ето защо зачака, пусна телевизора, за да бръмчи някакъв тих звук. А и децата винаги спяха по-добре, ако чуваха телевизора от другата стая.<br /><br />Едва към четири сутринта в двора се чу Хюсеин. Беше мъртво пиян и едвам се прибираше. Беше обикалял селото, за да търси алкохол и накрая стигнал къщата на Мустафа – неговият най-близък приятел, събрат по чашка и далечен роднина. Там са пили и са се забавлявали с някаква селянка от съседното село, дошла да нагледа къщата на баща си, починал наскоро, и възползваща се от случая да види своя първи Мустафа, разделени злополучно след нейната женитба. Самият Мустафа се беше отдал на алкохола и комара, след тяхната раздяла и до края на живота на стареца, го проклинаше, за дето беше дал дъщеря си на българин от съседното село. Ето защо тази вечер (казваше се Иличка) беше особено желана. Хюсеин отдавна знаеше историята им и още преди развръзката, имаше близост с нея. Двамата бяха особено близки приятели и това, че са делили една и съща жена, не беше лошо за тях.<br /><br />Ала в един момент Хюсеин се оказал излишен. Все пак не изпитвал никакви чувства към Иличка. Напил се достатъчно, не без приятелската помощ на Мустафа, и скоро след това бил пропъден. Тръгнал обратно към пребитите си жена и деца, но заспал пред бакалията. Събудил се след час-два от студ и продължил към къщата си.<br /><br />Там Мария го очакваше, вече съвзета, успокоила децата и разшетала се из стаите. Още докато се изкачваше към вратата, тя му отвори вратата. Хюсеин вече беше забраил за случилото се и смотовели нещо пиянско. Събу се и тогава Мария го промуши в гърдите с острия касапски нож. Извади го и докато той се опитваше да се съпротивлява, до промуши още веднъж, но вече в гърба. Той се извъртя и падна на земята. Кръвта заля мозайката. Килимите и пътеките бяха придвидливо прибрани, а встрани имаше парцали, с които тя бързо попи стичащата се кръв. Отиде в кухнята, изми добре ножа и се върна при съпруга си. Вече беше напълно мъртъв. Извлече трупа му към обора. По-късно беше изкопала там достатъчно дълбок трап и го беше заровила. Почисти навсякъде и всички следи бяха заличени.<br /><br />Едва, когато всичко беше свиршила, тя заспа за няколко часа. През следващите няколко дни продължаваше да шета. Няколко души идваха да питат за Хюсеин, но тя отговаряше, че онази вечер я набил и заминал някъде. Никой нищо не заподозря, дори полицията само претърси къщата и повече не се върна. Мария видимо не знаеше къде е съпругът й. Тя дори сякаш беше забравила за убийството. Страдаше за него, плачеше, обвиняваше го, че бил избягал, че я изоставил сама с двете деца. Селяните й съчувстваха, но едновременно с това бяха въздъхнали от облекчение, понеже знаеха, че жената по-добре се чувства сама, без съпруга си. Скоро след това Фехим започна да идва при нея и се ожениха. Тя не желаеше деца от него и правеше всичко възможно да не забременее. Децата порастнаха, а Фехим ги прие като свои – толкова беше добродушен и човечен.<br /><br />Гюлбахар скоро се омъжи. Мария намери за нея съпруг от града. Търговецът на добитък Ивайло, с когото работеше Фехим и изкупуваше месото от него. Бракът й се очертаваше щастлив, въпреки лошото здраве на младото момиче. От своя страна тя роди Християн – едно самислено, леко болнаво и спокойно дете.<br /><br />Сунай се премести да учи в града и там се научи на най-лошото. Той следваше пътя на истинския си баща – пиеше, играше комар и ходеше по жени. Мария се отказа да му влияе. Тя знаеше, че нищо не можеше да стори за него... И не след дълго я видяха обесена... в същия обор, под който лежеше трупа на съпруга й.</div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-6777915684221070219?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-91666731194594967152008-09-06T22:37:00.000+03:002009-02-15T22:39:33.158+02:00Последният път когато се стичаше дъжда по стъклото и когато подавах ръка, за да се докосна до хладната му материя... беше много отдавна. Вятърът наскоро отмина, а слънцето ме заслепяваше.<br /><br /><div style="text-align: justify;">Тежестта на времето - отминалото и съхраненото, без мисъл и импулс - чертаеше линии към постоянния покой. Но той беше все още твърде далеч...<br /></div><br />Така беше с повечето неща:<br /><br />~ Обичах да наблюдавам дъжда, дори да е безкрайно, сънливо, унасящо в една забрава, от която няма връщане назад. Но и него просто използвах, за да бъда в онова мълчаливо състояние. Не съм го обичал, а и той не ме е обичал. Радостта е чужда, въпреки сладостта и опиянението, казваше той. Затова го чувствах близък, въпреки че нищо не се случваше. А понякога се случваше да бъде прекалено настоятелен, затова го отблъсквах и той се цупеше и дори изпадаше в ярост. И едва, когато му покажех, че сега не е моментът, той се обръщаше и си заминаваше сърдит. Друг път силно желаех да бъда с него, но той постоянно бягаше и може би с някаква насмешка отклоняваше пътя си далеч от мен. Затова беше приятно просто да го наблюдавам и с върха на пръстите да се докосвам до хладната му кожа...<br /><br />~ Със слънцето беше друго. То ме изгаряше в отчаяния си ентусиазъм, в непрестанните се емоционални пориви, предизвикващи у мен умора и раздразнение. Когато не исках да го виждам, то намираше начин да ме накаже и да ми отвърне. Затова вътрешно го презирах и изобщо не го обичах. Въпреки че го наблюдавах през завесите и прозорците, или през дълбоката сянка на дъбовото дърво и му се възхищавах тайно. Нека е там, нека свети, но да е далеч от мен. Бяхме чужди със слънцето, макар и да не липсваше хладна привързаност. Понякога подавах пръстите си, понякога дори се докосвах до лъчите му, но бързо след това побягвах обратно, към тъмнината...<br /><br />~ Друго беше вятърът. Почти винаги му се радвах, освен когато бе умрял от скука и нищо не правеше. Всъщност той се появяваше и дали беше весел или тъжен, яростен или ентусиазиран, винаги предизвикваше в мен различни нюанси на емоцията. Обичах го, а понякога и той мен. Обичах го също, понеже знаеше кога да си отиде, не се сърдеше, когато не желаех да се докосна до него и когато се криех. Но с него бяхме приятели само понякога. Затова му позволявах да си играе с косите ми и да гъделичка тялото ми, но бързо ми омръзваше...<br /><br />Лошото беше, че сред всички тях се чувствах самотен. Никого не можех да имам като истински приятел, а и те не винаги го желаеха. Самият аз по-често имах нужда да съм сам и затова вероятно им бях прекалено чужд. Но какво ли можех да направя?<br /><br />Дълго мислех и все не стигах до никакви отговори. Стигах до отчаяние, до ярост, до самонаказване, до мъртва болка. И нищо. Всичко ми се струвше безсмислено и вероятно беше така, но все не се отказвах, нещо малко ме държеше полу-буден. И никога не заспивах напълно, както много често исках да направя.<br /><br />Линиите тъй преминаваха. Без идея и без цел. През тях погледът улавяше само крайчеца на тяхната посока. И един ден успях да измисля нещо, загледан в техния ход. Убедих се после, че съзерцанието е всичко, което линиите ми откриват. Нищо повече. Тогава изведнъж ми дойде гениална мисъл!<br /><br />~ Земята се докосва и с дъжда, и със слънцето, и с вятъра, тя не може и не трябва да ги притежава. Тя следва свой собствен път и по него вървят и другите. Понякога ще бъде близка с дъжда, друг път ще го избягва. После ще жадува за слънцето, а след това ще търси избавление от него. Подир тях ще има нужда от вятъра и той за кратко с нея.<br /><br />И те, преплитайки всеки своя ход, осъдени ще бъдат да се нуждаят и също толкова да бъдат непоносими един на друг.<br /><br />И линиите след това замълчаха... Те не са говорили и аз не съм ги чул. Просто наблюдавах техния ход и може би успях да доловя една идея.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-9166673119459496715?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-61688401676566460742008-07-28T22:36:00.000+03:002009-02-15T22:37:45.752+02:00<div style="text-align: justify;">Скука прояждаше мозъка му, не е за подценяване това тотално затъпяване. От нищото и изведнъж някои събития преминават в миналото без грам запис, без никаква следа в съзнанието, вероятно понеже изобщо не желаеше да се натоварва с живота. Преминаващ и той като мимолетно явление.<br /><br />Сега е времето, което създаваше безпокойство, разбира се отминали и запечатани спомени, изкривени, неясни, но променящи всичко след това. Като един фон. Постоянен и задължаващ.<br /><br />Скуката обаче имаше силен защитник - примирението, равновесието, необходимостта от статичност, от сигурност... Съединение, което вонеше на застояло. В едно с вътрешния бунт, сълзите, отчаянието... И всичко вътре, като под ледения обков на северно море, преминаващо в обятията на арктическия лед. Или носещ със себе си леда на стотици километри, бушуващ, разбиващ, студен и безразличен.<br /><br />Жалко е да схващаме нещо толкова незначително и малко, като човека, с цялата природа, но той мислеше и можеше да мисли само по този асоциативен начин. Страданието, дори да не беше причинено от постоянна болка, беше се загнездило в него. И той мечтаеше за малко топлина, но се страхуваше от нея, мечтаеше за живот, изпълнен от страст и безумие, ала не смееше да го пожелае истински. Затова постоянно призоваваше смъртта, но тя си бе харесала други, живи хора... Някой ден щеше да го посети с вяла досада и без никакво желание, щеше да му дари нещото, което иначе тя не подаряваше...</div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-6168840167656646074?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-88975036572386478332008-06-27T22:34:00.000+03:002009-02-15T22:36:07.852+02:00Ирисите се проточваха по крайбрежието, преливаха цветовете си със стоманено-синята вода, полу-лилави, полу-сини. Прозрачната повърхност ги отразяваше. Тишината никога не настъпваше, ала илюзорно беше нейното присъствие. Подобно на собственото ми присъствие, тук.<br /><br />А небесата ме обгръщаха мислено в невероятната си синя чистота, осквернена единствено от няколко далечни облака, навяващи съмнения и очаквания. Неоснователното взиране разкриваше само това и нищо повече. Затова онзи късен и ленив следобед беше просто един безсмислен миг, запечатал се временно в паметта и избледняващ. Като тихите следи на белите облаци.<br /><br />Алегорията преминава в усещане, мислите се прехвърлят в съзнанието и правят асоциации от разнородни спомени. Спомените от чувствената ми сетивност. Така дишането сякаш улаваше потайния и срамежлив аромат на ирисите. И всичко помнеше светът в тяхния преливащ се цвят. Помнеше ги тъй далечни и далечно живи, така вечни, колкото и ръката ми, посегнала да ги докосне.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-8897503657238647833?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-25272242562749342152008-06-08T18:48:00.002+03:002009-02-15T23:09:02.813+02:00<div style="text-align: justify;">- Стара и овехтяла дъртачка! За какво ли изобщо се мъча да крещя... и смисилът от всичко умира, така както й е съдено на нея да умре... а и на мен, в един друг момент...<br /><br />По прозореца се стичаше ярка слънчева светлина, а цветето - останало с точно три средно големи листа и дълга набраздена дръжка, стоеше безшумно и статично, въпреки че и то изживяваше минуните си даден му живот. Пусната бе една еднообразна до влудяване мелодия, която така и не сменях, защото явно ми беше приятно да я слушам и с това да си причинявам душевно разстройство.<br /><br />А навън продължаваха да преминават облаците, виждам ги през мръсния прозорец, дето не е мит от онова време, изгубило се в слабата ми памет. И слънцето на моменти пробива, проправя си път, светва ярко и облива мръсотията по стъклото, неговата светлина прецедена като през ситно сито преминава вътре в стаята, разпръсва се по мебелите и стените, създава някакво ефирно впечатление за живот, протичащ и той като мелодията, повтаряща се подобно на източна мантра.<br /><br />И аз продължавам да слушам, да се взирам, да разбирам или да си въобразявам, че разбирам всичко това... като едно не особено умно животно, озовало се непосредствено сред мозайката, на онази крайна дестинация, която трудно може да се опише, без да се споменава за смъртта.<br /><br />Вярно е, че покрай всички глупости, се опитвам да си губя времето с абсурдни сравнения. Но пък слушам, да... като една дръжка папрат повея на вятъра, в зенита на един красив есенен ден, под последните топли и прощални слънчеви лъчи на залязващото ни светило. И всичко това пълно с необяснима тъга и отчаяние, предхождащи само с малко тоталното безумие, към което упорито се стреми всяко човешко съзнание.<br /><br />Между възприятията за красота, тъга, болка, омраза, ярост... се разтила безразличието на едно чувство, което някак пророчески споменава постоянно смъртта - като единствена отправна точка, като една непреходна и вечна истина, която предстои да бъде разбрана.<span style="display: block;" id="formatbar_Buttons"><span class="" style="display: block;" id="formatbar_JustifyFull" title="&Pcy;&hardcy;&lcy;&ncy;&ocy; &dcy;&vcy;&ucy;&scy;&tcy;&rcy;&acy;&ncy;&ncy;&ocy; &pcy;&ocy;&dcy;&rcy;&acy;&vcy;&ncy;&yacy;&vcy;&acy;&ncy;&iecy;" onmouseover="ButtonHoverOn(this);" onmouseout="ButtonHoverOff(this);" onmouseup="" onmousedown="CheckFormatting(event);FormatbarButton('richeditorframe', this, 13);ButtonMouseDown(this);"></span></span></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-2527224256274934215?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-54097960485754604482008-06-01T22:22:00.001+03:002009-02-15T23:09:22.245+02:00<div style="text-align: justify;">Неоновите светлини, дъждът и тъмнината. Градът, полу-призрачен, придобиваше един съвсем различен вид. Упойващ и красив. И хората-минувачи се превръщаха в сенки, далечни и почти загубили небходимостта да бъдат опознавани, но за това пък завинаги оставащи в тъмнината на естественото отчуждение - непознаване и дистанция.<br /><br />Борис също живееше през нощта. Даваше нощни дежурства в сметоизвозването - беше от онези хора, чиято дейност ги превръщаше в едно по презумция отблъскващо същество, което я извършваше по всяка вероятност единствено, понеже друго не умееше да върши. Разбира се това не беше така и Борис го знаеше, макар да бе приел с примирение отношението на хората към него. Той самият беше се примирил със собственото си отражение по лъскавите витрини, покрай контейнерите с боклук, късните минувачи, смехът и опиянението - онзи Борис, облечен в мръсна оранжева униформа...<br /><br />Трудно можеше да се запомни човек като него. Когато не бе на работа, той беше невзрачен, обикновен, някак отблъскващо-обикновен! Живееше със старата си незряща майка в една къща в един от преустрояващите се софийски квартали. Надяваха се да продадат къщата на строителната фирма, плануваща построяването на нови жилищни кооперации, да получат три малки апартамента и с това да си осигурят финансовото бъдеще. Хубаво беше, че плануваха всички тези неща. Хубаво е, че изобщо имаше какво да ги безпокои.<br /><br />А ежедневието на Борис следваше една определена традиция. Връщайки се сутринта след нощна смяна, готвеше храната за през деня, хапваше леко и заспиваше до късния следобед, когато ставаше за втора поредна смяна. След това имаше два почивни дни. В свободното си време обожаваше да чете, купуваше си редовно фентъзи, следеше всички заглавия - предстоящи, прочетени, тези, без тираж, които искаше да намери някак. Не общуваше с много хора, освен с приятелката си от детинство - Гергана, с която ги свързваха години мълчаливи и тихи взаимоотношения. Въпреки това живееха отделно - той с майка си, тя със семейството на брат си. Не се отдаваха на дълги планове, някак самият им живот беше въпрос на необходимост, а не на някакви цели. Затова не мислеха за деца, рядко правеха секс или нещо друго заедно.<br /><br />В цялата рутина, изпълнила хода на този житейски кръг, Борис все по-често чувстваше смътно негодувание, на свой ред изпълващо съзнанието му. След време то се превърна в постоянна негова спътница. А и всичко спомагаше той да изпитва това постоянно неудовлетворение. Без да осъзнава, започна да се оглежда все повече в сенките на нощта - в хората, преминаващи покрай него. Наблюдателността му, динамиката на работата, макар и рутинна винаги, способстваше той да забелязва невероятно много градски детайли, по голямата част от които не биха оставили никакво впечатление.<br /><br />Особено го привличаха хората, облечени в тъмни дрехи. Някак те още повече се сливаха с нощта и бяха още по-незабележими. Борис ги откриваше често. Самият той не осъзнаваше от колко време се оглежда, но съвсем ненадейно, през една от свободните си вечери реши да направи нещо, което никога до сега не бе правил. Бе чел много книги. Бе гледал филми или се натъкваше на музика, която му напомняше за нещо неуловимо и в същото време тежко, болезнено с цялата тежест на съществуването и не по-малко смътно, незначително и далечно.<br /><br />Из ръцете му се мерна едно флаерче, покрай всички боклуци, които всеки ден се прехвърляха. Обява за едно дарк парти. Споменатата музиката му беше напълно непозната, но Борис знаеше, че хората на такива партита са облечени в тъмни дрехи... Ето защо той реши да отиде - облечен във възможно най-безцветните си дрехи. Мястото, където никога не беше стъпвал, го очарова: беше тъмно, имаше приглушени светлини, хората се събираха на групи, разговаряха, слушаше се приятна музика. За пръв почувства удоволствието от присъствието в подобна среда и сред такива хора. А хората за него бяха най-интересни. Почти всеки се отличаваше с нещо, макар всички те да имаха много общо. Някои странно бяха гримирани, но Борис много хареса външния им вид.<br /><br />По всяка вероятност за всички тези впечатление имаше вина и алкохолът, иначе рядко употребяван от него. Но след няколко такива партита, на които държеше да посети, се осмели да покани със себе си и Гергана. В началото не й допадна особено - тя не обичаше събрани много на едно място хора, но впоследствие усети, че в тяхно присъствие се чувства спокойна и след това започна да й допада.<br /><br />Ето как в традицията на двамата се вписа още едно от необходимите неща. Постепенно то стана много важно за тях - запознаха се с някои хора, все по-често бяха ангажирани с тях, а самите Борис и Гергана се събраха в един дом. По стечение на времето майката на Борис почина. Нейната смърт остави траен отпечатък у него. Иначе се сдоби с мечтаните три апартамента, а заедно с това независимостта си. Това разбира се означаваше, че няма нужда да работи същата работа, дори си позволи изобщо да не работи. До момента в който неочаквано Гергана не забременя и роди. Детето се оказа с ментални затруднения и напълно преобърна хода на житейския им кръг. Самата тя изпадна в дълбока депресия, грижите за детето се превърнаха в постоянен психически товар, но тя беше затворена в него - кръгът на мълчаливото отчаяние. Борис отново работеше в същата фирма, но вече не като служител, а като началник. Работата му го свърза завинаги с извозването на човешката нечистота, без да си дава сметка или да изпита погнуса, без да осъзнава изобщо своя собствен ход, прикрепен към едни болни жена и дете, и една сметоизвозваща фирма.<br /><br />Скоро след всичко това Гергана престана да посещава партитата, престана да излиза навън - грижеше се за детето и не контактуваше с никого, освен със съпруга си - изостави дори семейството на брат си, което също се почувства освободено от нея. Борис тайно продължаваше да ходи, да се гримира - все повече и натрапващо искаше да сложи грим, да промени лицето си, да смени самоличността си поне за една нощ и да се отдаде на една илюзия. Това беше неговият отдушник и може би благодарение на него, продължаваше напред, с жена си и детето си. Но опитите му да се откъсва от реалността ставаха все по-големи. Започна да закъснява, да не се прибира на време, да не изпълнява задълженията си по необходимия начин, започна все по-малко да се интересува какво става със семейството му. А в него нещата все повече се усложняваха. Гергана трудно успяваше да се грижи за детето, а скоро не можеше да се грижи и за къщата. Занемари дома си, себе си...<br /><br />Тогава се случи най-фаталното, което сякаш, трупано дълги години, изведнъж избухна и помете след себе си всичко. Дали по вина на Гергана, както твърдеше следователя, детето почина от задушаване. Последва бързо произведство, чието заключение беше "извършено предумишлено убийство" с "временна невменяемост". Обжалването не спечели много - вместо десет години затвор - завинаги психиатричен. Борис някак хладнокръвно преживя всички тези събития, емоциите му бяха сведени до минимум, съзнанието му се бе затворило, подтисквайки болките, негодуванието, страданието, агресията - всичко се събираше в него и той потъна в този океан от самоподтискане. Рядко ходеше на партита, а редките пъти се превръщаха в жалка гротеска. Хората го избягваха и го съжаляваха. Но съжалението не можеше да спаси нито него, нито разрухата, която носеше след себе си. В безумно кратък период фирмата изпадна в икономически затруднения, самият той скоро се прости с два от апартаментите си, пропиля спестените пари и въпреки че не бе напълно лишен от средства, загуби невероятно много. Това обаче не значеше нищо за него. Борис гледаше с безразличие на всичко, ала нищо не бе толкова безсмислено, колкото му се искаше да осъзнава.<br /><br />Изведнъж Борис се разболя. Лекарите не даваха точни диагнози - на нервна основа, препоръчваха почивки и купища медикаменти, в това число различни успокояващи. Но нищо не помагаше. Здравето му се клатушкаше, появи се неясен обрив по лицето му, от който постепенно започна да изглежда ужасяващо.<br /><br />След няколко месеца емоционален колапс, го намериха обесен... в офиса си, силно гримиран. Без писмо, без обяснение.<br /><br />Впоследствие откриха по тялото му необикновени белези от самоизтезания - разрези, пробождания, обгорени части с неясни очертания и символи. На гърдите му се запомняше напълно черен кръг, или черна луна...</div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-5409796048575460448?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-87655379257100512962008-05-26T22:33:00.000+03:002009-02-15T22:34:28.384+02:00<div style="text-align: justify;">"Он е яко пич, в преносен и в букванален смисъл. Викат му бай Никсън, не щот е мноо дърт, а щоту всевъ риспектъ. И неговата съща яко пиче - цици, дупе, гримче - сичко си бйе мамътъ, лъскъвъ и сочна кака, бррр... Ама он я нема за нищу, се са влачи след него кат кукла...<br /><br />Нема обясневам за кфо говорим изобщу..."<br /><br /><br /><blockquote>- Ела, баце, да видиш къф рилеф съм направил - ми вика бай Никсънъ у фитнесъ. - А, кфо ше каейш? Те на тоя трицепс къф зор беше да го направъ!...<br /><br />Джиземъ извънева с фифти сент и сички зепват техниката на лежанката...<br /><br />- Чай, че пак звъни моята... - *штрак*, уникален апартъ, казвам ти, ташак - Кфо искаш? - първата реплика. - Ъ, кфо... щоу? Нема, -ма, после ше одим на бойлинг и те искам с мен! Ъхъ...<br /><br />Цък-фък... - мамка й, баце, колко е тъпа!... - фърля якия тел върху хавлията и седа на уреда. *Шлянк-шлянк* - нема ги за нищу килата гравитация и без да се задъхва изръмжевъ - Баце, хуу нема...<br /><br />~<br /><br />Ташак, казвъм ти, нема таковъ бйемве! Тфа по Стамболиския ги прайме луди и никви куки не ни спират, щот да не са тъпио, кат онея, дет после се насрахъ по станцията. Са, кинти не ръсим за дребни пикльовци!... Фърчим ние, ташак, с 200 - нема релси, нема хора - Никсън бесен на неговътъ.<br /><br />- Неъ майтап, баце, парцалките й кирливи... - ръмжи он. - Се у шибания мол пиклата.. шей йебъ...<br /><br />Онея у паркингъ, сметай, кат насрани. И асансьорите, мама им кирлива, се на втория... Качваме се и глеам леко да го успокоим, че мноо бесен, ама нищу не помага... А неговътъ у кафето с оня педал мръсен, нема такъф случай просто... Още от вратата го глеам как го сваля на пода и го млати с тупаници. Она пищи и го дърпа, аз също, ама не мноу, за да не го отнесъ, са...<br /><br />Никой нищо не смее да направи - хората у кафето, просто са си глътнали езиците и гледат ужасено. И те, кирливци все...<br /><br />Бе успяхме да го укротим, неговата оставя педалчето с парцалките и тръгва, нон-стоп му говори на Никсънъ секфи... ама си е кучка, бахму.</blockquote><br /><br />- Ташак, заеби с тфа... - прекъсва разказа Мишока.<br /><br />Досега Мишока слуша глупостите на Калин, вдига от лежанката и си мисли - "Тфа копеле е по-шибано от сичките там боклуци взети заедно..." И си е вярно - Калин е от онзи тип нагаждачи, дето живеят за сметка на другите, въртят се около мутрите, прибират им колите и прекарват всякакви простотии, включително дрога. Освен това чука гаджето на Никсън... Голям приятел наистина, след като върши и това, вместо него...<br /><br />- Бе, кфо ти кая... - продължава Калин. - Пламето не знам кфо го търпи...<br />- Не знам, ташак, опичай си работите, че...<br /><br /><blockquote>- Факана работа, ташак - вика нещо си по телефона... - Оня боклук ми прави сечено, педалът му... Глей, братче, ни ги измислям никфи, требе се изнасям, че стана напечено... Бе слушай, човече... Не... Ъхъ, аъ...<br /><br />Калин е много зле, от няколко дни се е превърнал в тотално зомби, само обикаля и говори с един, с втори, нищо...<br /><br />- Не бе, чуй, просто ми трябвъ шибания паспорт... Майната му на всичко, требе се спасявам, ташак! Разбираш ли!?!... - гласът му съвсем се е скофтил и едвам успява да говори...<br /><br />Тресна джиземъ на пода и ме погледна... Погледът му е безумен. Преди това звъня на кучката, но тя изобщо не му отвори. Звъня й доста пъти. Положението му е тотално преебано. Купил си е чартър до Москва, завъртя доста телефони, защо там и какво мисли да прави, не знам изобщо - знам, че бега и явно бега от бай Никсън, който иска да го очисти...<br /><br />- Шит... - Калин не можеше да говори... - Ташак, он вече е изпратил човек...</blockquote><br /><br />След няколко дни го намерили Калинчо... Ама не се разчу особено, да ти кажа, дори и да се е чуло, никой не говореше гласно. Всеки знае за какво го очистиха. Едва ли дори Никсънът си е мърсил ръцете - има достатъчно други, които само чакаха позволението му. С една дума, гледката не е била особено красива - изнасилен, нарязан, обгорен... после са го затрили някъде. Поне такива са слуховете, въпреки че не съм склонен да вярвам на всички. Освен това не съм се интересувал, за да не ме надушат.<br /><br />Лично аз се изнизах много бързо от лайната. Дори не съм си помислил да взема нещо, прехвърлих малко пари и са се укривам временно. Съмнявам се да искат да очистят и мен, но е по-сигурно да съм тук...<br /><br />Иначе с двама души поддържам контакт. Кфи истории само ми разправяха не е истина! Факана работа, ташак, ше знайш...<br /><br />Последно Пламенчето въртяла опашка на Мишока, но пичът се правил на недостъпен. Как умее да завърти покрай себе си всяко копеле, не знам. Никсън със сигурност знае за това, но едва ли му пука особено - стига да не засяга репутацията му. Освен това той май не си пада особено... чукал някакъв друг рязан манаф, такива ти извращения.<br /><br />Нема лошо, само това да беше...<br /><br /><br /><blockquote>- Фък-фък... Глей къде караш, копеле!...<br />- Човече, тоя селтик му смаза главата, луд е, човече!... Мърдай, курвооооооо>><br />- Бе, згази я, дебелата!.. Фък-оф!... Спри тук, спри тук!...<br />...<br />- Човече...<br />- Копеле!... Тук... вдясно и са спокойно.. тихо, че ше ни се ебе мамата...<br />*дъф-дъффффь*<br />- Ф-ък..</blockquote><br /><br />Он, ташааак... е яко пич... ше знайш. Нема такъф гъз, хъхъ... Ама стока, баце, всекаква носи... оня ден се направихме на кучета. Кфо ти разправям...<br /><br />След около месец в Сохо-то, се връщам и глеам, Никсън опъва са русата, как й беше... да, голема крава е, пхахахахахахаха... Не бе, сериозно, са, последно Пламенчето ми пусна, яка кака щи кажа, требе си тотален загубеняк, за да изпуснеш такова парче. И колко кинти е гушнала не е истина...<br /><br />Ама глей, човече, некъф тотален филм... бахмаааму...</div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-8765537925710051296?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-2651198956593673652008-05-10T22:30:00.000+03:002009-02-15T22:31:09.690+02:00HISTORY:<br /><br />В началото било сътворено небето и земята. А земята била пуста и неустроена, тъмнината се разстилала над бездната. Да бъде светлина! И светлината било хубаво нещо, ала в мрак бил сътворен светът и човекът. И мрак владеел творението и човешката душа.<br /><br />А човекът бил прокълнат да познава какво е добро и зло, бил прогонен от незнанието на съвършенството, обречен да се плоди и да се бори безпомощно със смъртта.<br /><br />EXIT:<br />Оставало му на човека само вярата. Но твърде слаба била тя, затова си създал закони. Така били написани десетте тежки човешки заповеди, по които хората да живеят.<br /><br />1. Да вярва единствено и само в Бог и в нищо друго.<br />2. Да не изговаря напразно Името Му в търсене на Неговото съществуване.<br />3. Да помни празничния ден след своето рождение и да благодари на Бога за това, че е бил създаден.<br />4. Да работи усърдно само шест дни и един ден да почива.<br />5. Да почита баща си и след това майка си.<br />6. Да не убива.<br />7. Да не прилюбодейства.<br />8. Да не краде.<br />9. Да не свидетелства лъжливо против ближния си.<br />10. Да не пожелава нищо, което принадлежи на ближния - собствеността и жена му.<br /><br />Ала той никога не успявал да съблюдава тези закони и често се наказвал сам себе си. Измъчвал се от своята слабост и твърде променливата си вяра. Искал да владее земята и небето, но никога не овладявал себе си. Бил тъжен и мрачен, понеже търсил изход от оковите на своето ограничено съществуване, но не намирал такъв.<br /><br />Затова силно искал да вярва в Бога. И понеже Той бил твърде далечен и непостижим, било лесно да се надява, че някога ще дойде Спасител, пратен от Него.<br /><br />GOOD GOT:<br /><br />Твърде дълго човекът живеел с надеждата за свой Спасител.<br /><br />Особено отчаяно живяли четирима приятели, непримирими да съществуват все така с обещанието на своите предци. Това били Матей, Марк, Лука и Йоан. Ето защо се събрали и създали най-благородното човешко дело - жадуваната добра вест за всички хора. И написали те всеки по отделно историята за Спасителя.<br /><br />Но не осъзнавали те колко много хора ще им повярват и колко успокоение ще роди тяхната история. И тя бързо се разпространила. Ала и тази история се видяла недостатъчна за хората - те очаквали все така своя Спасител...<br /><br />Най-мъдрия от четиримата бил Йоан, понеже разбрал за слабостта на историята им и знаел как да я поправи. Той вярно осъзнал, че рано или късно ще дойде края, когато смъртта щяла да обгърне него и да победи живота във всяко едно тяло. Затова написал своето Откровение за свършека на света и за пришествието на Спасителя. Това била мрачна и неясна история, каквато била историята на цялото човечество.<br /><br />И историята за Спасителя продължавала да се разказва и преразказва надлъж и нашир. Ала нищо повече не могли да измислят хората...<br /><br />END<br /><br />Отчаянието и вярата, успокоението и нетърпението се редували. Човекът не бил в състояние да пребори проклятието над себе си и да надделее над смъртта. Историите за спасение с времето ставали все по-жалки и наивни. И мракът все повече нараствал в душата на човека. Нищо вече не могъл да стори и най-после се обърнал към себе си, съзрял своята отвратителна нищожност и се примирил. Той знаел за своята тленност и нищета и не се надявал да ги преодолее. Просто съществувал, продължил просто да живее и да мечтае. Нищо повече...<br /><br />______________________________________________________________<br /><br />SAVE or DELETE or CANCEL<br /><br />SAVE - ОК! Съхрани историята, преди да бъдеш заличен заедно с нея.<br /><br />DELETE - WORN. Изтрий историята! Заличи и себе си.<br /><br />CANCEL - Откажи се! Прочети още веднъж историята, докато имаш време.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-265119895659367365?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-19351793831322977232008-02-10T22:28:00.000+02:002009-02-15T22:29:26.600+02:00<blockquote><div style="text-align: justify;"> в началото човекът бил нещастен и слаб, затова боговете решили да го дарят с всички необходими му качества, за да може да се чувства свободен, за да може да създава и да търси щастието си... надарили го с физически сили, дали му разсъдък, дори му оставили сърце, с което да чувства...<br /><br /> и боговете се възхитили от това, какъв е станал човекът - той бил толкова съвършен и красив! и го оставили да живее, както той прецени за добре...<br /><br /> след време отново се обърнали към него и за свое голямо учудване, видели, че човекът не е щастлив, въпреки че притежавал толкова много!... един от тях обаче успял да го разбере - човекът имал всичко необходимо му и тъкмо поради това, той искал все повече и повече...<br /><br /> тогава боговете му казали - нищо повече не можем да ти дадем и завинаги се обърнали от него...<br /><br /><br /></div></blockquote><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-1935179383132297723?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-24631616461664112782008-01-11T16:39:00.000+02:002008-01-11T16:40:49.189+02:00<div align="justify">Възможно е да ставаме прекалено зрели или прекалено цинични, за да пишем така искрено и наивно, както някога. И нещата, писани някога, да изглеждат днес смешни, инфантилни и дори напразни.<br /><br />Може би пък просто няма вдъхновение, което да роди нещо ново и красиво. Нещо, независещо от нас и донякъде неуловимо за осмисляне.<br /><br />А най-вероятно времето и ежедневието отнемат от творческата нагласа. Превръщайки ни в самотни елементи на един общ екзистенциален пъзел.<br /><br />Дали всичко това са просто оправдания... Дали изразните средства просто не са се изчерпали под безмилостните удари от хода на времето...<br /><br />Черните облаци се сгъстяват все повече над съзнанието и може би наситеността им е почти непрогледна. Събитията го белязват с все по-нихилистични мисли, сред които се откроява единствено ожесточението, ненавистта и опиянението, превърнали се в смисъл на живота...<br /><br />/07.09.2007-11.01.2008/</div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-2463161646166411278?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-15151251079895830482008-01-11T16:25:00.001+02:002009-02-15T23:09:35.476+02:00<div align="justify">Това бе едно съвсем обикновено парче хляб, от онези, които продаваха нарязани и въпреки че се считаха за особено диетични, бяха съвсем неразличими от другите; една филия, примитивно препечена върху котлона, с надеждата от твърда и престояла, да се превърне в мека, свежа и апетитна. Но запечна, тя не само не стана по-мека, а още повече се твърди и ароматът й придоби горчив и отблъскващ оттенък. Ето защо имаше необходимост от нещо, което да я направи по-годна за ядене, въпреки че гладът можеше да я поеме цялата, без дори да се замисли дали вкусът й е толкова добър.<br /><br />Из изпокъсаните пликчета все още можеше да се открият остатъци от изсушена мащерка и жълт кантарион, събирани пред изминалото лято и почти напълно привършили, след дългите есенни вечери. И този чай можеше да съгрее, можеше да превърне всяка твърда и стара филия, в най-приятното усещане за едни огладнели и пресъхнали устни...<br /><br />А понеже в онези студени февруарски дни малко хора можеха да си позволят охолството да пилеят скъпата захар и често тя много скоро привършваше съвсем неочаквано и неприятно, чаят бе лишен от всякакъв сладък вкус и мащерката с жълтия кантарион бяха оставили в горещата вода своята горчивина, която на ситите би изглеждала напълно безвкусна. Ето защо чаят трудно можеше да се изпие в натурално състояние и по необходимост можеше да се съчетае с престарялата филия хляб, която би омекотила горчивия му и неприятен вкус и никога не би го упрекнала за това. И този чай бе нейният идеален спътник, може би единственият, който би я приел такава, каквато бе, който с нищо не бе повече от нея и не би се подиграл на жалкия й външен вид и на привидната й коравост, грубост и недодяланост. А и тя само как би го приела!<br /><br />На старата маса с изтъркана мушама лежеше върху малка чиния твърдата филия и до нея в прозрачна стъклена чаша - горчивият чай. Слабата светлина, която ги осветяваше, все повече отслабваше. Вечерта постепенно гаснеше. През прозореца се открояваше падащия сняг, разпръсващ в пространството тиха жълтеникава светлина.<br /><br />След малко на масата бяха останали трохите и остатъкът от чая, които единствени можеха да напомнят за тази кратка история. </div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-1515125107989583048?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-71926239414196649232008-01-11T16:23:00.000+02:002008-01-11T16:43:24.642+02:00живея всеки кратък миг<br />и този миг е част от мен<br />слънчевата светлина<br />отразява се във моите очи<br />и няма смисъл нищо друго...<br /><br />живея всеки миг забравен<br />и в сънищата се пренасям,<br />през всеки ден и всяка нощ<br />е просто пътят ми неравен<br />и няма смисъл нищо друго...<br /><br />живея всеки следващ миг<br />живея кратко и красиво<br />живея чужд на хората сред тях,<br />живея просто като всичко друго,<br />което ще живее и после ще умре...<br /><br />и няма смисъл нищо друго.<br /><br /><br /><em>/21.01.2007/</em><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-7192623941419664923?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-9187950290036895992008-01-11T16:21:00.000+02:002008-01-11T16:42:58.211+02:00отчаяно, безсмислено и вече празно<br />звучат думите за теб.<br />нямам сили да се боря с теб,<br />нямам търпението да те задържа,<br />и нямам сили да се унижавам.<br /><br />във мен умира чувството<br />постепенно и болезнено,<br />и някой ден ще го залича,<br />ако проклетата носталгия<br />не го запази...<br /><br />обичам те,<br />и колкото си по-далеч,<br />все повече обичам,<br />невъзможен, сладък и непостижим!<br /><br /><br /><em>/06.02.2007/</em><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-918795029003689599?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-81613402420369815072008-01-11T16:19:00.001+02:002009-02-15T23:09:50.919+02:00<div align="justify">Непоносима жега е. По чаршафите са останали следи от поредния кошмар, измачкани и влажни. Гърлото ми е пресъхнало и никъде не се намира чаша вода! И тази сутрин започва с главоболие, но вече не обръщам внимание на тези неща. Мислите ми са заети с "Филип".<br /><br />От няколко месеца се мъча да подредя всичките си идеи. В съзнанието ми е пълен хаос и не по различен цари в стаята. Дрехите са захвърлени върху стола. На етажерката стои приборът за чая вече от два дни. На масата са разхвърлени измачкани и изцапани с всевъзможни петна нотни бумаги. По някои може би личи отчаянието и творческото безсилие, но това са минали неща. Не искам да мисля за миналото, не и сега, когато съм в най-важния момент.<br /><br />Но как за Бога да правя каквото и да било с това главоболие! Из пустите му шкафове трябва да има някакви таблетки...<br /><br />Изведнъж телефонът иззвънява. Не дръпнах ли проклетия кабел!... "Да!... Нямам време... Не искам... Да, сега за това мисля... Ох, стига, няма начин, трябва да го завърша!... Ок, но няма нужда... След няколко дни заминавам... Чао!... Да, да... чао!"... Уф, и какво търсех сега? Между другото дръпнах кабела за телефона и започнах да се разхождам из стаята. В съзнанието ми отново пробягнаха мислите за "Филип" и нервно седнах на пианото. Това "сол" някога трябва да се оправи (ха, да беше само "сол")... Сол, сол диез, ла бекар - тази фраза е безсмислена!...<br /><br />От известно време ме преследват в едно с всички подобни мисли и някакво безумно главоболие. Сякаш не стига терзанието по "Филип", а трябва да мисля и за себе си. "Филип" е като мое неродено дете, след няколко мъртвородени... Но край, днес ще свърша с това и повече никога, ама никога няма да сядам да пиша!... Може би ще замина за Батак при жената, все още не съм отговорил на писмото й... Не чува, иначе да сме се разбрали по телефона... Защо ли станах толкова рано!?<br /><br />Навън става непоносима горещина, сутринта бързо преминава. Вече пети пореден месец седя в тази мръсна стая, на сред която стои разстроеното пиано. През прозорците все напича онова проклето слънце. Едва с настъпването на вечерта и нощем мога да пиша... Но днес се събудих рано и мисля, че жена ми вече ме очаква... сама.<br /><br />Мисля, че се чувствам виновен, избягал тук, в София. Но вината е последното нещо, което бих искал да изпитвам. </div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-8161340242036981507?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-80061982971857248132008-01-11T16:13:00.000+02:002008-01-11T16:14:54.100+02:00<div align="justify">През изминалия месец, през който просто спах, ставах, слагах нещо в уста, вършех своята работа и барничках в интернет, нищо не се случваше. От доста време просто нищо не се случваше. Събитията, колкото и големи да бяха, преминаваха за кратко и изчезваха в безвъзвратно загубеното минало. И в тишината на собствената си самота, през съзнанието ми преминаваха безкрайно много мисли, докато изведнъж, за пореден път, разбрах, че миналото не бе толкова безвъзвратно загубено, че то бе живо все още в паметта ми и че с всеки изминал ден, във всеки мъчителен и откровен момент, то се възвръщаше с още по-голяма сила, смущаваше съзнанието ми и не ми даваше покой. И ето, може би някога неразбиращ какво означаваше това, когато не можех да разбера въобще това състояние, сега вече осъзнавах какво означаваше то...<br /><br />Започнаха да ме изпълват безсънни нощи и това не бяха като онези от миналото, когато в съзнанието ми се загнездваха за дълго и изгарящо фантазиите и трепетите от сексуалните преживявания, не - това бяха сладки безсънни нощи, в които заспивах едва в ранните часове, обладан от мечтите и тревогите си; но сега... това ставаше мъчение за съзнанието ми, терзание, което постепенно разяждаше всичко в мен - спокойствието, порядъка, онези мечти - всичко се рушеше под ударите на мъчителните мисли.<br /><br />Постепенно ме обладаваше разрушителен и безумен нихилизъм. Нямах нито една ясна и конкретна цел, не усещах необходимост от нищо, което да ме подтикне да продължа напред и за което да се боря, абсолютно никакъв живот нямаше в мен, макар на моменти да взимаше връх в мен примитивен, първичен инстинкт за самосъхранение и съществуване, в редките и бързо отминаващи сексуални преживявания и съмнителните и необмислени интереси, които сякаш единствени ме обвързваха с обществото... но около мен и във мен зееше празнина, а защо да не призная директно - и самият аз бях едно нищо. Дори и жалкото, но и донякъде по-благородното желание за самоубийство, което преди бих могъл да оправдая и което ми се струваше не толкова лишено от романтичен и безумен смисъл, вече беше същото нищо, изпълнило целия ми жалък и безсмислен живот.<br /><br />И реално, понеже съзнанието ми и до сега остава кристално чисто и ясно (и може би именно поради тази причина), нищо не можеше да ми даде конкретна посока и смисъл - всичко се криеше зад абсурдните човешки теории за индивидуалната опитност, които изглеждаха (и все така изглеждат) безсмислени, противоречиви и безкрайно недоказуеми и непостижими. Това беше проклетото християнство, което се опитваше да се оправдае с рационализъм. Това бе и безсъдържателната идиотска мистика, опитваща се да бъде приемлива алтернатива на всяка религия или философия. Същото беше и безумното болно общество, където нямаше нито един човек в състояние да прозре собствената си нищожност и от това да извлече полза, нямаше нищо, което можеше да превърне обществото в нещо необходимо и смислено. А то, философията и в крайна сметка всичко бе лишено от смисъл, лишено от цел...<br /><br />Следователно нямах никаква идея какво трябва да направя оттук нататък. Прозрението ме правеше непълноценен за каквато и да била социална човешка дейност. Започнах просто да съществувам и осъзнавах, че само богатото въображение на хората различаваше това (съществуването) от "живеенето", така понеже смисъсъл бе един и същ. Съзнавах, че благодатното въображение осмисляше живота на хората... Но какво от това, че бях стигнал до този, може би напълно ясен извод за живота и смъртта? Той не ме правеше нито повече щастлив, нито по-нещастен. Този извод обаче вгорчаваше и разрушаваше човешкото ми съзнание и постепенно започвах да се превръщам в отшелник, във вълк единак, в животно. Но и животното в мен бе твърде слабо - нямах желание за живот, нямах желание за секс. Бях станал мъртво животно, което непреставеше да мисли.<br />С времето започвах да разбирам, че нищо не би могло да ме изненада, така щото да промени тези мои открития, никой човек не можеше да ме откъсне от себствените ми мисли - вече не се надявах да срещна любов или разбирателство (това беше привилегия на онези, които не бяха толкова подвластни на собствения си разсъдък), затова продължавах да се надявам на чудото. Ала надявайки се на него, знаех че то бе невъзможно, ето защо то никога нямаше да се случи.<br /><br />И в този абсолютен нихилизъм оставаше само едно - изкуството. Единствено то бе в състояние да промени нещо, можеше да вмени някакъв смисъл. Това беше желанието ми и стремежът ми да създам собствен свят, все така въображаем, подобно на социалният живот или на най-простата и примитивна философска система, но способен да ме поддържа жив. В този фантастичен свят можех да съм щастлив и нещастен, можех да живея, да се стремя, да чувствам, да обичам, да мразя, да очаквам и да се надявам. Изкуството даваше смисъл. На моменти усещах толкова огромно щастие, каквото не можеше да се види на нито едно лице, щастие, което издига, което поддиква сълзите ти да потекат, което те изпълва и те разтърсва неудържимо и безумно; издигане толкова красиво, толкова прелестно, толкова невълможно великолепно и хармонично, което могом заличава всички съмнения и терзания, изчиства съзнанието от човешкото, загробващото и простото - в стремежа съзнанието да докосне и да се изпълни от Идеала. И това бяха несравними моменти. Моменти, които, ако се случат на човек поне веднъж, значи биха могли да осмислят целия му жалък живот... Но, да,... това бяха... само моменти.<br /><br />Разсъдъкът е прекалено властен, твърде ясен и суров, за да може да позволи дълго време да се задържи пасивен и бездействен. А всичко започва със съмнението - тази отвратителна човешка способност, която разколебава всякакво убеждение и с която хората се борят постоянно, опитвайки се да запазят късчето вяра, съхранено някъде дълбоко в тях, до където съмнението не би се добрало. И това съмнение започва да гложди и ако все пак се добере до скритата вяра, с лекота я разяжда и накрая напълно я заличава; то разрушава както идеите за пътя, така и тези за самата цел. И много скоро, ако това съмнение не бъде отхвърлено и не се предпочете самозаблудата пред него, то би опустошило всичко и отново би създало горчивия вкус на нахилизма в съзнанието на човека...<br /><br />А нихилизмът неизбежно се завръщаше, дори след онези прекрасни моменти на откъсване и издигане, което даваше изкуството. Поривът, способен да ме превърне в Бог или в Сатана (а по-скоро и в двете едновременно), изведнъж рухваше. Отново ме изпълваше нихилизъм и отново ме измъчваха съмненията и терзанията - съзнанието ми се самобичуваше с обвинения, много по-страшни от всякакви физически наказания, понеже в онзи, който страда физически, се възражда непреодолимото желание за живот или напротив - абсолютния отказ от него, пробудена воля и сила, които заслужават уважение и до голяма степен откровена завист. Но когато съзнанието страда, то достига до най-безизходното и мъчително положение - до простия, но убиващ нихилизъм... Малко хора може би могат напълно да разберат смисъла на това понятие. Много от тях преминават през това състояние, но много бързо след това се откъсват от него, понеже разсъдъкът им е по-милостив към себе си. Ала когато дълго време човек не може да се откъсне от него, съзнанието му постепенно започва да деградира (но не в онзи негативен смисъл на думата), докато достигне пълно отчаяние, много по-дълбоко състояние от онова, което хората възприемат като отчаяние...<br /><br />И започнах да предчувствам как нихилизмът в мен щеше да се превърне в отчаяние, не защото изпитвах някакъв хроничен песимизъм, а понеже това беше пътят на логиката, това беше ясното развитие на положението ми тогава. А това отчаяние можеше да се прояви по-различен начин, но сякаш най-естествено би преминало в безумие и лудост. А не е ли лудостта онова крайно състояние на съзнанието, до което е достигнало в отчаяното си желание да се откъсне от сеобствения си бич?...<br /><br />И започнаха последните ми дни. Редуването на нихилизъм и инфантилен възторг постепенно започваше да губи смисъл. Отчаянието и безумието ставаха все по-натрапчиви и по-силни. Моментите на възторг ставаха все по-безумни, а моментите на нихилизъм - по-отчайващи. Редуването ставаше безумно бързо, а крайностите все по-резки. Съзнанието постепенно започваше да атрофира, да се изкривява... И всичко сочеше към една и съща крайна точка, позната на човечеството и това не беше смъртта; смъртта също бе привилегия на хората, без особени заслуги - тя просто се случваше, или на по-импулсивните, по-емоционалните, които не бяха толкова подвластни на съзнанието си и биха имали безумието да отнемат живота си. Но изходът беше също толкова естествен като смъртта - лудостта. Не знаех кога, не знаех къде, не знаех какво би могло да предизвика този последен тласък към нея, но знаех,че рано или късно, независимо кога и при какви обстоятелства, щях да достигна до този последен изход в живота си. Печален може би, може би труден за осмисляне от хората, но единствен. Предлагам това бе единственият изход на човечеството - хомо-сапиенс, роден разсъдлив и с това осъден да достигне до откровението, до истината за своето безумие, трябваше да предприеме този последен ход в съзнанието си, понеже това съзнание противоречеше на съществуването, характерно за природата, и най-вече на самия себе си. И нито самозаблудата, нито простият нихлизъм можеха да разрешат този конфликт - той можеше да се разреши само по един възможен начин - когато разсъдъкът напусне своя безсмислен бастион...<br /><br />И можех ли да се надявам, докато продължаваше да се тласка съзнанието ми между отчаянието и копнежа, между вярата и нихилизма, можех ли да се надявам естествената смърт да превари този печален изход и имаше ли нещо срамно в него, за да желая именно това?!?... </div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-8006198297185724813?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-90057021736876324812008-01-11T16:10:00.000+02:002008-01-11T16:11:30.219+02:00тленността усещам в живото си тяло,<br />смърт, безсилие и суета -<br />всичко във мен е умряло.<br />безсмислената страст ме овладява<br />и всичко<br />просто отминава<br />просто отминава...<br /><br />цялта е умряла,<br />светът е умрял,<br />душата умряла...<br />смъртта е дошла!<br />и тленността е в мен,<br />и аз съм жив мъртвец,<br />понеже няма смисъл,<br />няма цел,<br />няма обич,<br />нищо няма<br />нищо<br />нищо<br />няма!<br /><br />/10.02.2007/<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-9005702173687632481?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-41274944901125321402008-01-11T16:06:00.000+02:002008-01-11T16:07:56.732+02:00вали<br />водата се стича, тече, прелива.<br />облаците преплитат телата си<br />дали<br />ще донесат дъжда<br />сълзи<br />или някога отново радост...<br />вали<br />и стича се тече, прелива<br />мълчи,<br />шепти сърцето ми,<br />следи<br />от нечии целувки-<br />мечти<br />и пак сълзи,<br />търсещи<br />и въпреки това сами.<br /><br /><em>/14.02.2007/</em><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-4127494490112532140?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-39642944052112087152008-01-11T15:59:00.001+02:002009-02-15T23:10:08.506+02:00<div align="right"><em>номинация за кратка проза 2006 - </em><a href="http://liternet.bg/publish17/iu_salimov/viatyr.htm"><em>инфо</em></a></div><div align="justify"></div><div align="justify"></div><div align="justify"></div><div align="justify"><br /><br />Това беше много стара къща, която трудно можеше да се види, минавайки спокойно по тихата уличка. Високата метална ограда се изпречваше най-отпред, ръждясала и наклонена от едната страна към пътя, а от другата - към двора, обвита силно в бръшлян, който като че ли единствен я задържаше все още изправена. Над старата ограда бяха надвесени огромните клони от оголените вече дъбове, чиито корони царствено се извисяваха, на фона на обагрените в оранжево и червено облаци, които като че ли неподвижно стояха върху кристално чистото синьо небе. Дърветата бяха почти напълно окапали, а малкото останали листа тръпнеха от слабия вятър, ефирно повяващ оголените клони и като по клавиши преминаващ през всеки един лист от бръшляна, обвил студената ограда. И тези брилянтни и нежни вълни донасяха аромата на онази тиха, особено прекрасна есенна вечер, толкова лек и ненатрапчив, като неволна въздишка. Въздишка, произнесена тихо и глухо, сякаш от невинно нахлулия спомен по отдавна отминалото детство...<br /><br />Нов силен порив развълнува дърветата и зелената ограда, портата слабо изстена. Заиграха се няколко невъздържани листа и полетяха на запад, по влажната и студена улица. Единствено тези пориви на вятъра пробуждаха за миг царственото спокойствие. Дори бяха изчезнали онези малки птици, които иначе тъй неуморно пееха... Какъвто се бе чувал някога, много отдавна на тази тиха улица, детски смях. Постепенно вечерта преминаваше, отстъпвайки на тъмнината.<br /><br />Някаква слаба, мъртва светлина започна да мъждука през оградата и оголените клони на дърветата, от единствения прозорец, който се виждаше. Ала колкото повече се приближаваше човек, толкова по-странна и неясна ставаше тя. Постепенно в онзи прашен прозорец можеше да се различи треперещата светлина на камината, а ако се качеше след това върху пукнатите няколко бъчви под същия този прозорец и ако се вдигнеше още съвсем малко на пръсти, щеше да съзре една странна човешка фигура, надвесена силно над низка дървена маса.<br /><br />Върху масата бяха разхвърляни небрежно, но някак в необясним порядък, стари писма и снимки, а леко встрани от тях от една голяма чаша се носеше жълтеникава пара, такава, каквато бе самата светлина в стаята. Всъщност тази стая бе неприлично тясна, макар и с висок прашен таван. Стените бяха облепени с невъзможно остарели тапети, чиито цветове по никакъв начин не можеха да се различат. По ъглите висяха гъсти паяжини, които също така покриваха не малка част от прозореца. В наведеният над масата черен силует се разпознаваше фигурата на старец, упорито вглеждащ се в някаква снимка, толкова безизразно, така че приличаше на загубило разсъдъка си същество, което едвам можеше да се назове човек. Неочаквано обаче той се размърда - може би вече удовлетворил безумното си съзнание - и бавно се изправи, макар стойката му трудно да минаваше за изправена - толкова прегърбен беше старикът. Невъзмутимо и механично се отправи към камината и облегнат над нея, бързо захвърли току-що разглежданата снимка в огъня. Тя се сви и пламна, след което се превърна в пепел.<br /><br />Не знам защо, но по цялата му безумна и жалка поза се подразбираше мъчителната подбуда на това му действие. Тази вечер възрастният човек се сбогуваше със спомените си, колкото му бяха останали в паметта и изгаряше всичко, което би могло да му напомни за миналото. И той го правеше с такъв ясен жест, сякаш това минало вече бе изгубило за него всякакво значение и смисъл, сякаш отминалият му живот бе просто ненужен спомен, от който безумното му съзнание се опитваше да се избави. Правеше впечатление въпреки това, че не захвърли наведнъж всичко в огъня, а едно по едно отбираше, кое по-напред заслужаваше унищожението си и кое бе все още твърде ценно, за да се изгори. Старецът повтори този ритуал още два пъти и уморен, с усилието на цялото си тяло, седна на високото си кресло и облегна замислено главата си назад. Изведнъж отново се изправи, като че ли в някакво вътрешно колебание и едва след няколко минути размишления, за втори път се отпусна на облегалката.<br /><br />Небето вече бе тъмно, а градината шумолеше от поривите на вятъра, все по-засилващ се с настъпването на нощта. Във въздуха се носеше напрежението от приближаващата се буря. Дърветата неспокойно стенеха. Шумата политаше във всеобщото безпокойство и няколко листа, невъздържано полетели, се удариха безшумно о прашния прозорец на стаята. Дали доловил този почти недоловим звук, старикът се обърна към мръсното стъкло. В погледа му се прочиташе мисълта за късния час и някакво смътно колебание, такова, каквото човек изпитва преди да реши нещо изключително важно.<br /><br />След малко той се повдигна от креслото си и се отправи към вратата, ала преди да излезе неочаквано се спря, върна се до ниската маса, наведе се и взе нещо от нея, след което отново се запъти към вратата и излезе. Другата стая бе още по-слабо осветена. Една единствена свещ вече догаряше върху едно черно и особено прашно пиано. Старецът понечи да го отключи и насочи ключа, който бе забравил на масата, седна на малкия дървен стол и отвори дървения капак. Светлината плъзна по мръсно белите клавиши и сякаш развълнувана от допира си с клавиатурата, леко затрепери. Ръцете на човека също като че ли потреперваха, дали от старостта или все пак от вълнение. Може би от треперещата светлина се струваше така, ала в очите му почти се забелязваше проблеснала сълза. Сълза, каквато мъчно можеше да се види у толкова възрастен човек. Той бавно вдигна едната си ръка и натисна един клавиш. Прозвуча дълбок, но все още неуверен тон. Звукът бързо се разнесе из широката и студена стая, затихна...<br /><br />Старикът се вслуша продължително, уверявайки се в достоверността на звука и на слуха си. Понечи с лявата си ръка и натисна същия, но по-нисък тон , след което повтори същото с двете си ръце и продължи някаква позната мелодия. Прозвучаха дълги, продължителни и дълбоки тонове. Звуците им изпълниха помещението. Лицето на старика бе някак щастливо, ала в същото време някакво горчиво чувство се изписваше по него.<br />Навън вятърът още веднъж се развълнува и един клон едва не почука по прозореца на стаята. След миг забързано се чуха многобройните капки дъжд, изсипващи се върху земята. Кристалните звуци от пианото се съчетаваха с дъжда и заедно оформяха някаква странна мелодия, която ту се издигаше, ту се снижаваше, ту забързваше или заглъхваше, почти смълчавайки се до пълна тишина... Вятърът разпръскваше дъжда на талази. Макар и мрачно, по небето все още можеше да се откроят падащите все по-ниско облаци, спускащи се по билото на Витоша. И сега тя изглеждаше толкова близка, толкова позната! Облаците и мракът постепенно забулваха планината. В същия дъжд бързо премина нощта.<br /></div><div align="center"><br />***<br /></div><div align="justify"><br />Светлината от прозореца на къщата отдавна бе загаснала, а друга, бледнееща и спокойна озаряваше ясното небе от изток. Капки дъжд се стичаха по покрива на къщата, по ръждясалите водостоци и от олющените первази. От оголените дъбове също така прокапваха брилянтно чисти и хладни капки. Шумата бе мокра и от нея се носеше упойващ есенен аромат. Тишината бе същата като вчера. Бавно и постепенно настъпваше деня.<br /><br />Металната порта слабо изстена и в двора се озова възрастна жена, която носеше торбичка с хляб и кисело мляко. Фигурата й бе слаба, прегърбена и някак жалка. Побелялата й коса за миг се развълнува от порива на вятъра и старицата прикри гърлото си с широката черна кърпа, която небрежно бе наметнала на раменете си. Въпреки това походката й бе бодра и жива. Лицето й като че ли бе усмихнато, доколкото можеше върху него да се изпише такава емоция. Тя за миг се спря и съзря открехнатия прозорец от малката стая и в изражението й успя да се забележи странно учудване, което бързо премина през старческото й съзнание. Старицата продължи мълчаливо към входната врата на къщата, прехвърли торбичката с продуктите в лявата си ръка. Вратата бе отключена, жената влезе и бързо я захлопна след себе си, подбутвана от внезапно засилилия се вятър.<br /><br />Далеч от някъде се дочу почти недоловимо песента на някаква малка птичка, която сякаш бе и някъде в далечината, и може би на близкия дъб. Чуруликането й бе толкова нежно и приятно, че неволно човек се случва да затаи дъх, да се вслуша в красивите звуци и спокойно да им се наслаждава. Навярно това бе синигер, а може би някоя друга дребна пойна птица. Вятърът разнасяше упойващата мелодия, така както разнасяше и есненния аромат, сред глухата градина и заедно с нея гъделичкаше всеки един лист от зеления бръшлян, обвил така здраво оградата и пръснат навсякъде около нея. Розовата светлина от изток все повече се издигаше по синьото небе и обливаше в лазурни алени и кремави цветове няколкото пръснати по него бели облаци. Светлината ставаше по-ярка, а цветовете по-бледнеещи и бели, макар през есента всичко да бе толкова ярко, толкова кристално чисто и ярко!...<br /><br />Оголените дъбове, осветени от възхождащата се светлина, изглеждаха също някак тържествени и красиви, а онази слаба мъгла, която се гушеше из техните клони, ставаше все по-ефирна и прозрачна. Тези сутринни мъгли и сенките от всеки клон, от къщата и от ниските голи храсти, преливаха постепенно в светлината на родения нов ден, така както единствено есента можеше да ги сътвори. А същата тази есен сякаш напомняше за нещо отминало и може би някога щастливо и прекрасно, като първата любов, като онова безценно и далечно детство, което все така си спомняше в песента си синигера, а може би за някои далечни забравени сълзи, по лицето на отдавна напусналия живота ни човек...<br /><br />Слънцето се бе издигнало и ярко озаряваше малката градина. По нея тихо и незабелязано преминаваше старицата, със същата торбичка в ръка, прегърбена и с черната кърпа върху главата си. Сега тя ходеше някак по-бавно и самата като че ли бе още по-наведена напред. Лицето не се виждаше изпод кърпата. Както преди, тя за миг се спря, замисли се за момент без да се обърне, повдигна леко кърпата си и бързешком се прекръсти. Металната врата отново изстена и вятърът отново от нейде се появи. Той все така започна да облъхва бръшляна и всеки един лист чувствително потреперваше, като клавиш, изпод който звучеше стар, но въпреки това дълбок и плътен тон.<br /><br />Бръшлянът като че ли никога не успяваше да се намокри или да премръзне, сякаш времето не можеше да се докосне до него, сякаш единствено той е бил създаден, за да съхрани спомена, на който някога е бил свидетел, а заедно с него и живота на едно безвъзвратно и никому ненужно минало... </div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-3964294405211208715?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-82258620135799462682008-01-11T15:57:00.000+02:002008-01-11T15:59:06.931+02:00Съзнанието ми пробудено желае<br />издигане над пустотата -<br />а пустошта под мен<br />ще бъде толкоз кратка,<br />колкото е кратък миг,<br />колкото е глъдка въздух,<br />колкото е всичко,<br />що измерват хората с количество.<br />Но тъй да се издигна<br />и във своето съзнание<br />да се докосна до света<br />и туй прикосновение<br />да премине в преизпълване,<br />в което ставам част<br />и всяка част е част от мен,<br />и всичко преминава,<br />и изпулва се от всичко...<br />Желая го!<br />Тогава няма смисълът<br />да следва моя път<br />и съзнанието няма<br />да пътува в търсене на него,<br />понеже в онзи миг<br />и смисълът ще ме изпълни,<br />и той ще бъде част от мен,<br />и аз ще бъда част от него.<br />Преливане, издигане, живот!<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-8225862013579946268?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-35959295681711562432008-01-11T15:54:00.001+02:002008-01-11T15:54:56.025+02:00Бездушие, цинизъм!<br />Къде е тази чест човешка?<br />И честността е само<br />оправдание за липсата на хумнизъм.<br />За липса на чувствителност<br />към също тъй значими хора.<br />Жестокостта поглъща този свят,<br />понеже тя издигната<br />препръща се в закон.<br />Закон да оцелееш и да победиш -<br />да стъпчеш другите<br />и над тях да се издигнеш.<br />Това е днешният закон.<br />Но тези ли са тъй желани<br />"принципи на демокрация"?!<br />И равенството е заблуда,<br />с която се залъгва този свят.<br />А той, отделният човек,<br />и зъл безнравствен идиот,<br />уви, е също толкова порочен!<br />Слуга на този свят и роб<br />на своето неверие и слабост...<br />Такъв съм аз, макар във мен<br />все още съвестта е жива.<br />Такъв е той, озъбил паст<br />от положението на властта.<br />Такъв е онзи, който мисли<br />себе си за по-велик и ценен.<br />Такива са и тези, дето<br />произвеждат гнусни новини.<br />И ние, хората, залъгани<br />в устоите на красотата.<br />Това е той - човекът<br />и неговият идол-бог -<br />бездушен, гнусен и жесток!<br /><br /><em>/05.03.2006/</em><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-3595929568171156243?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-19831597587054962952008-01-11T15:51:00.000+02:002008-01-11T15:53:27.082+02:00Моя мила сладка смърт, къде си?<br />Оплювана и гнусно заклеймена<br />От жалки и страхливи същества.<br />Едва ли друга като теб пленена<br />Е в мислите за тежък грях...<br /><br />Прекрасна, вечна моя смърт, една си!<br />И кой съм аз в зова си?<br />Да мога да зова към теб -<br />Едно безлично същество пред твоето величие!<br />Ти съдница ще бъдеш,<br />Пред теб ще рухнат световете<br />На жалката човешка сган<br />И никой, чийто глас позорен е ругал,<br />Не ще избегне твоя съд.<br />О, никого душата не проклина!<br />Тя сляпа ако бе,<br />не би чертала безумни тези редове.<br />Но виждам чуждия позор<br />И виждам тебе, смърт,<br />И знам че ти ще бъдеш тъй жестока<br />И към тез души жестоки...<br />Но защо?!?<br />Защо?<br />защо...<br /><br />Любима моя вечна смърт,<br />Пред тебе падам във смирение<br />Пред тебе, мое утешение,<br />Понеже няма в теб съмнение<br />И няма самота,<br />И нищо няма...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-1983159758705496295?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-63021119299265767082008-01-11T15:49:00.001+02:002009-02-15T23:10:23.136+02:00<div align="justify">В него бяха замръзнали всички емоции, но под леденият обков на повърхността, каквато чувстваше душата си, кипеше буря, подобна на бурите в Северно море, което постепенно се сливаше със замръзващия океан и пренасяше към материка смразяващия си арктически въздух. </div><div align="justify"><br />В този миг той осъзнаваше, че всиките му желания бяха осъдени на разочарование, макар много от тях да се превръщаха в реалност. И дори осъществените мечти бяха негово разочарование, понеже показваха колко безсмислен беше копнежът и страстта по тях. Осъзнаваше колко несправедливо и престъпно бе последното му желание. Той не искаше да бъде жесток, но желанието му бе жестоко. Искаше егоистично избавление от терзанията си. Искаше жадувания душевен покой, който можеше да му донесе раздялата и самотата. Искаше да загуби човека, за да може да му прости, за да успее да го обикне. Искаше смъртта му, за да се почувства самият той жив. </div><div align="justify"><br />И отегчението, меланхолията и носталгията на севера преминаваха през очите му, превръщайки ги в ледени кристали. В очите му блестяха замръзнали сълзи. И очите му, прекрасни като северни езера, бяха замръзнали...</div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-6302111929926576708?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-51608475441335394152008-01-11T15:48:00.002+02:002009-02-15T23:10:40.014+02:00<div align="justify">Вятърът донасяше есенния студ и беше време за мълчание. Листата отронени безмълвно се предаваха пред настъпващата смърт и тази нежна агония витаеше във въздуха - благородна и някак свещена.<br /><br />Отдавна ме теглеше на север. Мечтаех за нещо, което непознавах, но което дълбоко в себе си винаги съм търсил и желал. И това не бе просто някакво желание или каприз, породено сред екзинстенциалната баналност в живота, сред досадната скука и безсмислие, което толкова често обладаваше съзнанието ми. Не, това не беше плод на безделието. Нещо странно, нещо необикновено живееше в мен, в душата ми, нещо, което усещах едва когато настъпваше есента и особено началото на зимата. Когато с познатия зимен вятър в съзнанието ми сякаш прииждаха все по-черни мисли, така както постепенно се заоблачаваше и застудяваше. И тези мисли нахлуваха в мен, и с тях като че ли съзнанието ми поемаше дългия път насевер, от хаоса на Балканите, далеч към границата с полярния кръг. Където цареше безкрайността, спокойствието и хармонията, а заедно с тях и смъртта.<br /><br />Да, там, на север, границата със смъртта сякаш бе съвсем уловима и осезателна, а сред полярните ширини можеше да се почувства вечността отвъд представите и усещанията ни за живот и смърт. Може би именно това подтикваше толкова много хора доброволно да се откажат от живота си и да пожелаят смъртта пред него. И тези хора не бяха бедни неудачници, чиито живот е бил постоянна борба за оцеляване. Напротив - това бяха хора уважавани сред другите, обикновено отличаващи се с не малко добри индивидуални качества, чийто презадоволен, макар и без излишества, живот спокойно можеше да бъде завидян. Какво подтикваше тогава тези хора да загърбят всички свои житейски дадености и перспективи?<br /><br />Това беше един от основните ми въпроси, на които не можех да открия отговор. А очакваните отговори ставаха все повече и все по-важни. И именно те ме ръководеха в постоянните ми пътувания, в срещите ми с различни хора, от които взимах много, но нищо, което да разреши въпросите ми. От тези пътувания опознавах все повече живота на хората, културата и спицифичното им мислене. Така например разбрах странната американска нация, която съчетаваше толкова много различни хора, но обединяваща ги под общи и универсални правила и условия на живот. Опознах Далечния изток, където все още се съхраняваха многовековните традиции и онзи характерен източен манталитет, който запазил се с векове щеше да остане верен на себе си. Разбрах какво отличава африканците от всички останали, разбирах всяка една далечна и близка цивилизация, всеки един народ, с когото се сблъсквах по пътя си. Осъзнах Балканите, където чрез крътопътя на цивилизациите съдбата бе решила да започне съществуването ми.<br /><br />Така също пътувах в Индия, където знаех, че от векове всеки народ оставя културата и мъдростта си, и все по-на юг, за да се изпълня от онзи преливащ се живот, живот задъхващ се в опиянение, страст и безумие. Но мъдростта там бе част от живота, мъдростта бе самия живот. И докато живях в Индия въпросите ми започнаха да губят смисъл, съзнанието ми се освобождаваше от тях и едновременно с това се задъхваше от непоносимия бит, макар толкова красив и обикновен. Ето защо не можах да намеря покой и се върнах в Европа, където отново ме посрещна есента и очакваната зима.<br /><br />Пред мен бяха падащите листа, хладният вятър ме посрещаше все по-студен и безразличен, а пред очите ми хоризонтът продължаваше да се разширява, да се губи в безкрайността си. Пътувах все по-насевер. В далечините сякаш се белееха първите слани, ситен сняг и мъгла, които обгръщаха почернялата земя. Редуваха се оголените и на места побелели от студения скреж дървета. Пътят ми беше дълъг, но съзнанието ми трескаво наблюдаваше всяка подробност. Никога нямаше да забравя това последно мое пътуване - то щеше да донесе най-важното, от което се нуждаех.<br /><br />Все по-насевер слънцето все по-рядко се показваше на небосклона, а неговите лъчи озаряваха в бледи нюанси огромната шир. Мъглата падаше и постепенно се разкриваше безкрайното бяло и снежно пространство, което незабележимо сливаше хоризонта с небето. Потънало бе всичко в искрящи и едновременно бледи цветове на синьо, розово, виолетово, прозрачно и кремаво бяло - една палитра на хармонията и вечността. </div><div align="justify"><br />С всяка изминала крачка, с всеки километър, с всеки изминал час - незабележимо, но все по-осезателно ставаше все по-ясно, защо хората тук са толкова изкушени от смъртта. Смъртта като сливане с онази безкрайна хармония и вечност, която неумолимо привличаше хиляди хора и която накрая ги поглъщаше в себе си. Това бе необятна красота. С километри се редуваха бекрайни полета възвишения, гори - всичко покрито в бяло или в нюансите на бялото.<br /><br />Едва пристигайки усетих, че мъдростта тук сякаш беше в ежедневния товар на всеки един, меланхолията - част от живота на всеки, а стремежа към очистване и сливане с вечността - смисъла на всеки живот. Тук нямаше значение материалното, макар материята да бе изпълнена от жесток смисъл. Тук всеки знаеше, че порядъкът в живота му бе само подготовка към вечността, а меланхолията само отегчението от чевешкия свят и желанието за освобождение от него; всеки знаеше, че след време щеше да премине онази граница отвъд живота и това знание обричаше на постоянно терзание. Ето защо хората бягаха на юг и просто живееха, за да забравят това. Завръщането обаче винаги носеше носталгия по преживяното, по самозаблудата, на която бяха се отдали. Пристигайки там разбрах всичко това.<br /><br />И аз знаех, че това пътуване щеше да бъде последното, което съм поемал, Знаех, че всички мои пътища водеха до това място на север, където душата ми най-накрая щеше да намери покой. </div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-5160847544133539415?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-79947483054305322252008-01-11T15:46:00.001+02:002009-02-15T23:10:54.949+02:00<div align="justify">Не можеше. Това бяха най-красивите очи, които можех да зърна за един кратък миг, които обаче сънувах и ме измъчваха, и не можех да забравя, и това беше кошмар - завладяващ и нереален. </div><div align="justify"><br />И сякаш сънищата се повтаряха, но всеки път донасяха нови чувства, нови преживявания, нови образи. И този път беше се случило по време на едно безумно и безсмислено пътуване, и отново един очвек бе до мен, сякаш по волята на нечие провидение - допир, предвещаващ напразно насладата и умопомрачението от страстта. И напразно, понеже тази страст бе неподчинена и неизживяна, понеже тя се раждаше в съществото ми естествено, но бе невъзможно тя да бъде истина.</div><div align="justify"><br />Но заблудата и очакването й бяха толкова силни, че създаваха абсотюното убеждение за нейния смисъл и реалност. Не можеше. И не бе възможно. И напразно се измъчвах. И напразно очите ми не можеха да заспят. И напразно съзнанието ми се терзаеше и също толкова напразно повтарям, че не можеше...</div><div align="justify"><br /><em>/29.07.2006/</em></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-7994748305430532225?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-20677570608154367522008-01-11T15:43:00.000+02:002008-01-11T15:44:55.019+02:00Парещи очи загледани във мрака,<br />Погледът горчи и няма път назад<br />И няма крайна гара влака,<br />Пътуващ през стоманения град.<br />Молещи сълзи объркани горяха,<br />Майчини гърди и бащината гръд,<br />И няма смисъл как шептяха<br />Молитви те пред каменната смърт.<br />Гаснещи очи блуждаещи мълчаха<br />Гаснещи лъчи по немощната плът,<br />А детските сълзи безпомощно чертаха<br />Към светлината търсения път.<br /><br /><em>/08.04.2005/</em><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-2067757060815436752?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-44755732583887087252008-01-11T15:40:00.001+02:002009-02-15T23:11:06.622+02:00<div align="justify">Мъчително се вглеждаше в далечните черни облаци, предвещаващи онази жадувана стихия, разрушаваща и погубваща, но и носеща толкова много успокоение. И той знаеше, че нещо се случваше, макар слънцето да напичаше уморително и отегчаващо, макар вятърът да разнасяше водните изпарения и градски миризми, макар да бе толкова обикновено и безразлично тогава.<br /><br />Той усещаше това странно напрежение навсякъде или може би си внушаваше... Но напрежение действително имаше - то бе навсякъде и в него самия; напрежението, което усещаше винаги, във всеки минал момент, когато се спираше и с всяка своя частица го улавяше. Усещаше го преди и сега го измъчваше.<br /><br />И той отново се вгледа навън през пожълтялата завеса. И навън облаците, носещи напрежението на цялата природа... Вятърът преминаваше през всеки процеп, под вратата до отворения прозорец. Стаята бе изпълнена от непоносимо напрежение!...<br /><br />Излезе - избяга навън, но там дори прииждащите облаци и хладен въздух не носеха успокоение. Той вървеше из прашния град, по шумната и смрадлива улица - покрай него профучаваха коли, блоковете стояха прашни и сиви, а всеки минувач имаше толкова безразлично изражение...<br /><br />Едва изминал няколкостотин метра, изведнъж облаците се надвесиха заплашително над него, въздухът сякаш се огъваше под напора на оловените грамади, които буквално докосваха и се сливаха със зямата, там, назапад, където те просто се изсипваха, образувайки вертикално-спускаща се мъгла. И тази мъгла приближаваше - безмилостно и неизбежно като смъртта. Още миг, още само миг... и това се случи тук - дъждът неудържимо започна да се изсипва върху него... той се спря... затвори очи... замлъкна...<br /><br />Когато се прибра, измокрен до кости, но най-после някак облегчен, разбра изхода от всичко - баща му бе починал, бе отнесъл своя товар и всеобщото мъчение от агонизиращата си смърт. И научавайки това, той разбра защо се бе почувствал така странно облегчен, миг преди да прекрачи прага. И той си помисли още веднъж - така бе отминал още един ден, бе се разделил с още един човек и още една тежест бе отминала завинаги... той седна и заплака...<br /><br /><em>/12.07.2006/</em></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-4475573258388708725?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-11536561339117934002008-01-11T15:38:00.000+02:002008-01-11T16:15:59.971+02:00<p align="justify">Без нито една дума, която можеше да каже нещо необходимо - мълчанието цареше, дори когато хората говореха и тишината изпълваше пространството и сред най-оживените софийски улици. Последният ден от седмицата, неделята, в която всичко бе възможно, но нищо от това нямаше смисъл и затова не се случваше. Дори безумният напор от крайни емоции - както безропотното отчаяние и песимизъм, така и обземащата, влудяваща страст - симбиоза на пародията, в каквато се бе превърнал живота.<br /><br />В това ненормално състояние човек можеше да очаква всичко и едновременно с това нищо конкретно. Надеждата и желанието за живот бяха толкова дълбоко замлъкнали, че се долавяше единствено безсмисленото и безцелно туптенето на сърцето, дишането монотонно и тихо и нощния шум, които преминаваха през съзнанието единствено, понеже обратното бе невъзможно. В подобен момент човек би се срамувал да признае, че живее, ако можеше да изпитва срам; би съжалил съществуването си, както често съжаляваме това на тежко болни хора, чиято смърт почти пожелаваме, а почти, тъй като чувството ни на човешко състрадание не ни го позволяваше да го изречем на глас.<br /><br />Ала нито съжалението, нито срамът можеха да събудят необходимия импулс за живот. Животът просто продължаваше, въпреки безсмислието си и накрая също толкова безсмислено проключваше. Това уравнение имаше много, безброй много решения, но всички те нямаха отношение към неизвестните, които имаха значение за човешкото съзнание. Едно от тях обаче щеше да се случи, едно от най-вероятните. Но кои бяха тези най-вероятни, бе въпрос на индивидуална трактовка, почти никога не отговаряща на действителността.<br /><br />Ала в това изчисление имаше безумен смисъл - ненужното оправдание за човешкото съществуване. Подобно на вярата в пътя, истината и живота. Сякаш някому бе притрябвала вяра пред законите на битието. Но действително тя преследваше човешкото съзнание, като някаква заразна и неизлечима болест, от която не се умираше, но която завинаги и безвъзвратно променяше човешкия живот. Тя съществуваше, дори когато съществуващото около нея доказваше напълно нейното безсмислие и абсурдност, а понякога именно това я правеше все по-силна, по-фанатична и непримирима. И тя умираше, едва когато животът предаваше ревниво съхранявания си смисъл на смъртта.<br />Ето защо никой не знаеше какъв бе неговия смисъл. Едва когато наближаващата смърт напомняше за себе си, човек за миг забравяше терзанията на съзнанието си и се вслушваше с цялото си живеещо същество; усещаше този живот в себе си и едва тогава осъзнаваше колко красив бе той, колко жалко бе, че скоро щеше да приключи и колко горчиво-безсмилено е било търсенето на смисъла му, когато така или иначе никой не можеше да бъде сигурен дали смисъл въобще можеше да съществува...<br /><br />И така всичко губеше значение. Човек не можеше да приеме живота, който дори не бе избирал, не можеше да разбере, че не той, а животът бе избрал него. А следователно бе безсмислено да го оправдаваме, както можеше да оправдаем някоя придобита вещ. Трябваше да се радваме, че ние бяхме избраните; така, както не избирахме кой да ни обича и трябваше просто да приемем тази обич, да я ценим, уважаваме и да й се наслаждаваме.<br /><br />Но много често това бе невъзможно. Понеже човекът бе склонен да търси смисъла, да търси причината и оправданието, сякаш животът можеше да има смисъл, причина или оправдание. Да, той нямаше и не можеше да има.<br /><br />Ето защо човек бе обречен на нещастие и всичко му се струваше безсмислено и безумно - понеже той желаеше не просто живот, а смислен живот.<br /></p><p align="justify"><br /><em>/30.07.2006/</em></p><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-1153656133911793400?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-67593284565677501162008-01-11T15:35:00.001+02:002009-02-15T23:11:24.660+02:00<div align="justify">Вратата беше леко открехната и през отвора преминаваше слаб лъч светлина, който се разсейваше в мрака. Беше толкова тихо, че можеше да се улови дишането и сърдечния ритъм на пробудилия се. Сред гъстата тъмнина едвам се открояваха очертанията на едно казармено пружинено легло и един разбит гардероб. Върху леглото седеше човекът и дишаше тежко и задъхано след кошмара, от който се бе пробудил. Той едвам се съвземаше от видяното в съня си, когато в съзнанието му започнаха да се зараждат нови притеснения. Не можеше да разбере къде се намираше, не доумяваше къде се бе озовал и по какъв начин. Тук всичко бе непознато и чуждо за него - и креватът, и тъмната стая, която, започна да осъзнава, нямаше нито един прозорец. </div><div align="justify"><br />За миг си помисли, че продължава да сънува, че това, което сега виждаше, бе друг сън и въпреки това не се успокояваше, убеждаваше се колко реално бе всичко. Той стана и внимателно обходи стаята. Тя действително нямаше нито един прозорец. В средата бе единствено леглото, а встрани от него почти изпотрошения гардероб, без врати или рафтове. Освен единствената врата, която все още не смееше да отвори по-широко, стаята бе напълно квадратна.<br /><br />Преди да се насочи към светлината, човекът неволно погледна нагоре. Погледът му обаче не успя да се спре върху нещо - таванът или бе толкова висок, че светлината не стигаше до него и той оставаше някъде там, невидим или може би просто нямаше такъв - над него беше пълен мрак, нямаше нищо, което можеше да отрази слабата светлина. Но той предположи, че има много висок таван, но не бе отворено горе, понеже щеше да се видят слънчева светлина или звезди, които щяха да подскажат, че над него се извисяваше небето.<br /><br />И той издърпа вратата и прекрачи към другото помещение, към което извеждаше. Тя глухо изкърца. Това беше един коридор, чийто край, подобно на тавана в квадратната стая, се губеше в далечината и мрака. Слабата светлина излъчваше една стара, прашна и сякаш всеки момент догаряща електрическа крушка. Тя висеше от високия таван и светлината й се плъзгаше по него, докато постепенно сама не отслабваше и се предаваше пред тъмнината. В коридора нямаше други врати. Стените бяха мръсни и влажни, стесняваха се към хоризонта.<br /><br />На допир бяха истински стени, всичко бе масивно и реално - нямаше смисъл да се самоубеждава, че това бе сън, но той не можеше да си даде друго обяснение. Той изрече няколко думи, които мигом полетяха по коридора и освен ехтенето от стените, не се чу ехо от другия му край.<br /><br />За миг се поколеба, но след малко продължи да върви по коридора. Така вървеше дълго време. Няколко пъти се обръщаше, за да види какво остава след себе си - светлината, която ставаше все по-слаба и далечна, както и квадратната стая, където се бе събудил. И заедно с това все повече се убеждаваше, че сънува, че това бе някакъв странен и безсмислен сън, който скоро щеше да приключи. И той, колебаейки се, продължаваше нататък по тъмния коридор и всеки път когато се обръщаше, светлината ставаше все по-слаба и далечна, коридорът и вратата се сливаха в един общ мъгливо-светъл силует. Човекът погледна нагоре и осъзна, че таванът бе станал по-висок - значи той растеше колкото по-далеч от светлината се намираше, сякаш самият той се разсейваше постепенно в тъмнината.<br /><br />Тук също така бе тихо и се чуваше едиствено дишането на човека, неговите стъпки по хладния под, който усещаше с босите си крака. Той бе облечен в някакви изпокъсани дрипи, които трудно можеха да се нарекат дрехи и също толкова трудно покриваха тялото му, но не му беше студено, въпреки че към тъмнината ставаше и по-хладно. Той се спря и отново се колебаеше, дали да продължи напред към все по-тъмния, влажен и студен край, или да се върне обратно към светлината и квадратната стая. Седна на пода и започна да мисли.<br /><br />Седеше известно време. Нищо не се променяше. Той стана и бе решен да върви докъдето успееше. И така коридорът продължаваше и продължаваше, сякаш нямаше никакъв край, сякаш бе безкраен, а с всяка крачка ставаше все по-тъмно и хладно, мракът все по-непрогледен, а светлината, оставена назад, все по-недоволовима. Но човекът бе решил да върви. И той вървеше часове наред по коридора. Вече не виждаше нищо под краката си и над себе си. Усещаше единствено, че таванът ставаше все по-висок и над него се извисяваше все по-голямо пространство.<br /><br />Без да усети, той си говореше тихо, но гласът му се губеше в безкрайния коридор. Умори се и седна отново на пода. Вървеше вече много време, а не се очертаваше нищо различно, нямаше изгледи коридорът да има близък край и той започна да се съмнява все повече дали такъв въобще имаше. Нямаше смисъл да се върви, но още по-безсмислено бе да се стои на едно място. Ето защо той стана и отново продължи напред. В тишината започна да му се причуват някакви звуци или далечен шум, но спирайки те замлъкваха.<br />След много дълго вървене, човекът се спря за пореден път, за да реши дали да продължи напред. Едва сега го обзе истински страх. Тук ставаше все по-студено и влажно. Стъпалата му лепнеха по студения под. Тялото му се покри с хладни капки пот. Той все повече не искаше да продължава по този тъмен коридор и почти бегом тръгна обратно към светлината и квадратната стая.<br /><br />След известно време, което му се струваше още по-дълго от извървяното в едната посока, той се озова отново под слабата електрическа крушка и задъхан отново се огледа към черния край на коридора, по който преди малко толкова дълго вървеше. Уморен, той седна и облегна глава на дървената врата. Стоя дълго време и след това влезе в стаята. Там отново беше леглото, гардеробът и безкрайният таван, толкова безкраен, колкото и коридора. Страхът напълно го обладаваше, примесваше се със завладяващото го отчаяние и ужас. Не можеше да разбере как се бе озовал тук, не можеше да си обясни нищо - нито какво да прави, нито какво се беше случило... ужасяваше се, но след дълги часове в безцелно мислене, седене и ходене из двете неестествени помещения, той се успокои и започна да го обладава досада.<br /><br />Той отвори широко вратата, за да се осветява и стаята, започна да я изучава, да премества безмислено мебелите, да се опитва да поправи потрошения гардероб, опипа всички стени, после опита няколко пъти тези в коридора, докъдето можеше... Нямаше друга врата, нямаше нито една пукнатина. Нямаше нищо освен хладните стени, кънтящи от своята масивност. После провери електричеството - освен слабата крушка, която висеше на тънкия си кабел от високия таван, нямаше нищо друго, нито прекъсвач, нищо... Крушката светеше от неизвестно дълго време и може би щеше да свети още дълго време...<br /><br />Часове наред човекът безпомощно се въртеше из стаята и коридора. Той не можеше да разбере кога приключва деня, кога започва нощта...<br /><br />След всичко, което можеше и се бе сетил да направи, човекът се умори и седна на пружиненото легло. Започнал да си говори всякакви неща, той легна и след дълго време безцелно мислене и говорене, заспа...<br /><br /><em>/17.07.2006/</em></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-6759328456567750116?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-65628475659643856562008-01-11T15:32:00.000+02:002008-01-11T15:34:55.024+02:00<p>Животът ми е сън,<br />Разкъсал в хладна нощ покоя,<br />Дъждът вали във мен и вън,<br />Разхлажда лист, душа във зноя.<br />И тиха страст, нашепващата моя<br />Избухва в кратък звън.<br /><br />Животът ми е блян,<br />Вълнуващ две забравени очи,<br />Образ, пламенно желан,<br />Образ дързък ослепяващо лъчи.<br />А после ледено-горящи сълзи<br />От горест тиха, свян<br />Пред този кратък блян.<br /><br />И краят е един,<br />За който трепне моята душа,<br />Просторът вечно син<br />Безкрайно шепне ми слова -<br />"Създание, ела, ела!..."<br />Създание и Властелин<br />Живот ще слеят във един.<br /><br /><em>/28.05.2005/</em></p><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-6562847565964385656?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-22657420288848235522008-01-11T15:30:00.000+02:002008-01-11T15:32:21.204+02:00Една развратница дивее -<br />Разкъсани от страст тела<br />Смъртта неспиращо пилее<br />Из сметище, наричано Земя.<br />Изгаряща, бъзумно й се смее,<br />Непомнещата в мен душа,<br />Дали умряла е или живее,<br />Дали е все така сама.<br />Заглъхнала във мен копнее<br />Безумна болка и страстта.<br />Дивее плахо и беснее<br />Задъхващата в мен кръвта.<br />И ето тази твар живее -<br />Човек лишен от свобода,<br />Човекът глупаво се смее,<br />Загърбил своята душа.<br />А тя разкъсвана немее,<br />Безсмислена отронва се сълза -<br />Душата плачеща не смее<br />Да се откаже от смъртта.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-2265742028884823552?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-76666741573868144932008-01-11T15:26:00.000+02:002008-01-11T15:29:35.648+02:00Разсъдъкът поробва красотата,<br />Във кратък миг претръпнала<br />И тихи думи шъпнала<br />Любов безумна, но и свята<br />Жадува нежност незамръкнала,<br />От хладна мъдрост необлъхвана,<br />Несподелената във мен душа<br />Душа човешка би прегърнала.<br /><br />Дали сити и тоз копнеж,<br />Виздишка тиха в тишината<br />И гордо свята в самотата,<br />Прощална обич не зовеш?<br />И в късен залез, в тъмнината,<br />Забравила и себе си самата,<br />Жадуваше ти просто да умреш?<br /><br />О, мъдрост жлъчна и бекрайна!<br />Във теб съзирал бих лъжата,<br />Забравена оставила душата,<br />Ако душевен бе това стремеж.<br />Но остани си там, разсъдък вечен<br />И остави за миг човечен<br />Душата в своя тих копнеж!<br /><br />Разсъдъкът след кратък миг въвлечен<br />Отново ще положи ред студен<br />И ще осъзная може би, че съм роден<br />Човек разкъсван и обречен!<br /><br /><em>/25.07.2005/</em><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-7666674157386814493?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-27787332784922546472008-01-11T15:24:00.001+02:002009-02-15T23:11:35.522+02:00<div align="justify">Беше седнала мълчаливо. Ослушваше се. Всеки далечен звук проникваше през широко отворения прозорец и тя тихо се наслаждаваше на всеки един. Беше жега, но въпреки това тя седеше до отворения прозорец и слушаше. А звуците ту се усилваха, ту се губеха, пробягваха нагоре и надолу по различни гами, понякога бяха неразбираеми и объркани, друг път ясни и категорични. Беше й тъжно да слуша тази далечна музика, но винаги я слушаше. Наслаждаваше се до опиянение - плачеше и се смееше, сякаш бе напълно лишена от здрав разум. Понякога бе изнервена и уморена. Тогава дори проклинаше пианото и онзи човек, който само безспокоеше съзнанието и слуха й. Тогава затваряше прозореца и се опитваше да заспи, и не поради музиката, а от други свои безспокойства, тя не можеше да откъсне слуха си от звуците, дори когато бяха толкова недоловими и далечни...<br /><br />За времето, предадено на тихо и дълго слушане, тя вече познаваше всяка промяна - знаеше кога бе щастлив, кога замислен или нещастен; улавяше всички негови настроения и заедно с него сякаш изпитваше, преживяваше всички тях. Ала тя не смееше да се приближи, не набираше смелост да се запознае с него. Разбира се виждаше го, срещаше го в магазина, пред блока и винаги изтръпваше, когато се разминеше с него, на устата й замръзваха дълго обмислени думи, които така си оставаха неизговорени. И тя плачеше, ядосваше се на самата себе си и на неговото безразличие, на неговия студен и безчувстван външен вид, който така я изгаряше и вълнуваше, на неговите очи, способни с един-единствен поглед да проникнат във всяко ъгълче на душата й и след това спокойно и безразлично да погледнат на другата страна, все едно нищо не бяха видели. Лицето му се появяваше всеки път пред нея, когато дочуваше отново и отново пианото и улавяйки всяка емоция, променяше това лице, според спомените си от различните му състояния...<br /><br />Такава бе тя - чувствителна, нерешителна и мълчалива. Самата тя се срамуваше от себе си и най-вече от външния си вид, който сякаш нарочно отразяваше всичките недостатъци на характера й. Чувстваше се толкова несъвършена и недостойна за него; една самозаблуда, която я беше обладала напълно, толкова дълго и сякаш безкрайно.<br />Това я караше да се възмущава на всички слухове и зли коментари, които се носеха по негов адрес и макар да не вярваше на нито една дума, те я пронизваха и се запечатваха дълбоко в нея... А добрите думи превръщаше в неоспорима истина, която имаше за нея единствено значение.<br /><br />И сега, когато отново се носеше музиката му, тя седеше, а мислите й блуждаеха, меняха се заедно с изменящите и редуващите се тонове. Съзнанието й за пореден път се върна към последната случайна (или не съвсем) среща с него. Тя се срамуваше от поведението си тогава, обвиняваше се за пореден път за своята недодяланост и безсловестност.<br /><br />Като в най-изтърканите латино-американски сериали беше изпуснала чантата си. Тогава той я вдигна услижливо и й я подаде. Тя стоеше вцепенена и мълчалива като някаква глупава тийнейджърка, изчервена, досущ като ягода. Взе си чантичката и след бърза и сконфузена усмивка се размина с него, при което усети как неволно залита. Не, не беше паднала - това би бил най-големият срам, който би могла да преживее, но почувства зад отдалечаващия си гръб парещите очи на на момчето, неговата неволнва усмивка, която й се стори, дори без да я види, иронична и подигравателна... Но това беше минало. Тя знаеше, че бе минало и че нищо от него не би могла да се промени. Нямаше смисъл да се обвинява и самоизмъчва, но въпреки това се терзаеше. Едиствено музиката му й вдъхваше някакво странно успокоение и дори странна решителност...<br />Бе решила следващия път съвсем съзнателно и нарочно да изпусне чантата си и този път да не забрави да изрече едно "мерси", когато й я подава момчето. Щеше да се почувства горда, смела и уравновесена; щеше да му се усмихне благодарно, горделиво и необикновено покровителствено, щеше да премине покрай него спокойна и дори някак безразлична.<br /><br />Но тя нито бе безразлична към него, нито някога се осмели да изпусне повторно чантичката си... </div><div align="justify"><br />/15.07.2006/</div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-2778733278492254647?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-30996244623427032502008-01-11T15:17:00.000+02:002008-01-11T15:21:28.411+02:00Задъхана в житейската гълчава,<br />Душата ми понесена във суета,<br />Безпаметна линее замълчана,<br />Мечтае за среднощна тишина.<br />От своите далечни небосводи<br />Проронва се въздишка не една -<br />Въздишки от съмнения, неволи<br />И може би от тиха самота.<br />Но бляснали след дни бездушни -<br />Мъртвешки, прашни летни дни,<br />Безпаметни, гореши и задушни -<br />Възраждат се след тях мечти;<br />Когато облаците сиви и въздушни<br />В покой забравен приюти<br />И с тихи, прелестно радушни<br />Дъждът спокойно зашепти.<br />Тогава в мене красотата,<br />Възкръснала за тих стремеж<br />И може би ведно с мечтата<br />Прелива се в смирен копнеж.<br />Където сам, в безпаметни години<br />Далечен ще е този празен свят<br />И мислите ми дръзко живи<br />Забързани ще търсят и горят.<br />Където, там, в простора вечен<br />Ще бъда нечий син и брат,<br />Приятелят от някого наречен,<br />Ще бъде искрен, верен, свят.<br />Ала и този трепет на душата<br />Е кратка глъдка въздуш чист<br />И летен дъжд - мечта неосъзната<br />Остава в спомена лъчист.<br />Отново тук е прашната гълчава,<br />Задъхана във гнусна суета,<br />Душата ми линее замълчана,<br />Копнееща за тиха самота.<br />Но зная, че и лятото угасва,<br />Загасват тези прашни небеса,<br />А в този спомен плах отблясва<br />Сапфирен дъжд на есента.<br /><br /><em>/04.08.2005/</em><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-3099624462342703250?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-63587461854559941502008-01-11T15:12:00.000+02:002008-01-11T15:35:23.449+02:00<p>И в тиха вечер кратък ден загасва,<br />Изпълнена от приказни видения,<br />Изпълнена за кратък миг прераства,<br />Блестяща нощ сатенена опасва -<br />Замръкнали сълзи, творения<br />На всяка прелестна душа отблясва,<br />Макар искри от тъжен заник,<br />Макар сълзи сред весел празник.<br />Но в този град стоманен плясва<br />Ругаещ сериен проказник,<br />И няма срамно чувство,<br />Когато уличница се разпасва,<br />Когато този град в безумство<br />Погълнат е от пагубно разгулство...</p><p><br />Смутена моята душа загасва,<br />Но в тиха вечер прелестна израства<br />И в тиха вечер нов копнеж прераства -<br />Смирен цветът разстваря цвят,<br />Смирено тръпне този свят<br />И в тази нощ, родена в съвършенство,<br />Прелива себе си в едно блаженство,<br />Където аз съм просто глас,<br />Където ти сте две очи,<br />И в тази нощ светът е нов,<br />Роден от нашата любов...</p><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-6358746185455994150?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-21182871572200752992008-01-11T15:10:00.000+02:002008-01-11T15:23:15.995+02:00За първи път горят очите,<br />Премръзнали във тиха самота,<br />Премръзнали и в тях мечтите<br />Прераждат се пред чужда красота.<br />Вълнуват се и плачещо се смеят,<br />Пленени от далечната луна,<br />Пленени нея глупаво копнеят,<br />Очите помнещи една душа.<br /><br /><em>/-.09.2004/</em><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-2118287157220075299?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-1728557316064036402008-01-11T15:04:00.001+02:002009-02-15T23:11:48.225+02:00<div align="justify">Всеки ден минаваше по тази алея и въпреки че всеки път търсеше нещо ново, тя ставаше все по-позната за него, все по-скучна, макар и красива, жива, различна от заобикалящия я град, потънал в прах и суматоха. И той вървеше спокойно и изведнъж си спомни първия път, когато премина през това място, а мислите му трескаво и задъхано беснееха в съзнанието му; той си спомни онзи ден с такава яснота, сякаш бе толкова неотдавна, а всъщност вече се познаваха с алеята вече почти година. </div><div align="justify"><br />И онзи ден беше хладен и влажен, от дърветата се носеше аромат на зеленина и свежест, бе спокойно и тихо; премина оттук и за момент спря и се огледа - нямаше все още нито един човек, все още стоеше утринна мъгла, ако се застоеше, щеше да го прониже хладният почти мразовит въздух. Беше учудващо тихо, вятър нямаше, няколко птици сънливо припяваха, като че ли за някаква меланхолия и неосъзнато щастие; съвсем леко и почти недоловимо потреперваха нежните, окъпани във влага, листата на широколистните дървета; и всичко беше толкова прелестно, нежно и в същото време величествено. В този момент той срещна всичко това с удивление, доколкото съзнанието му можеше да осъзнае и въобще да почувства този живот, така понеже мислите и сетивата му бяха загрубели за него, бяха привикнали да възприемат човешкия свят и отвикнали да разбират природата; но именно тогава почувства спокойствието, което можеше да срещне някой странник; тишината, която можеше да изпълни слуха на преминаващия и въздухът - цялото му същество. И той почувства всичко това в онзи кратък миг, миг, в който се бе откъснал от всички грижи, изпълващи ежедневието и въобще живота му. Този първи път се повтори... и така без да изчислява, без да си прави сметка за това, бе преминал оттук около четиристотин пъти; факт, който едва ли би имал някакво значение за каквото и за когото и да било, ако не променяше изцяло или поне от части преживяванията на този човек, преминал по алеята вече толкова пъти. </div><div align="justify"><br />И действително, без да усети тази промяна, постепенно първите усещания, първите мисли, които го бяха изпълвали тогава, започваха да се изменят, да се губят, да се заличават в съзнанието, така както престава да прави впечатление една вещ, притежавана много време; и сега преминавайки за пореден път оттук, той почувства тази промяна и отново, както в началото, се спря и се огледа, сякаш виждаше всичко около себе си за първи път. И всъщност той действително виждаше всичко, толкова познато и почти безразлично за него, но понякакъв нов, странен начин. Изведнъж той осъзна, че тази красива алея вече бе загубила за него онзи прекрасен смисъл, какъвто носеше за него в началото; бе се превърнала в част от заобикалящото го ежедневие, бе лишена сега от необикновеността и красотата си - вече не намираше удоволствие, преминавайки по нея, не я чувстваше близка до себе си; онази алея бе изчезнала... </div><div align="justify"><br />И той за миг се ужаси от тази мисъл, изтръпна стаписано, краката му се сковаха и той остана изправен по средата на малката градинка. Почувства едновременно ужасното чувство на загуба и глупава досада, които се смесваха и неумолимо го измъчваха; измъчваха толкова неприятно, че той реши да седне на близката пейка и да запали една цигара; онази пейка, посещавана толкова много пъти. И едва седнал, отнякъде се появи тревожен и хладен вятър, зашумоля по листата на дърветата, заигра се с косите му и постепенно затихна. И този вятър започна да духа, да преминава на дълги вълни и да носи със себе си влага и хлад. А той мислеше какво се бе случило, с мъчение осъзнаваше промяната - превърналата се в даденост, в ежедневие алея, създадената за да носи радост, вече бе безразлична за него. И без да желае, той се изпълни с отегчение, което го подтикна да се изправи и припряно да продължи напред, а в съзнанието му да се зароди една престъпна мисъл, едно назряващо решение, което щеше да промени всичко; и той отмина градинката и едва сега почувства някакво странно и неизпитвано до момента усещане за вина, което бързо се опита да заличи, налагайки си друга някаква, по-поносима мисъл.</div><div align="justify"><br />А по алеята вече плъзваха топлите лъчи на слънцето, вятърът нежно докосваше зеленината и вече разнасяше говора и смеха на децата, дошли тук да прекарат една приятна слънчева сутрин, заедно с майките си, снабдени с множество приспособления, храни и напитки.</div><div align="center"><br />***</div><div align="justify"><br />Отминаха няколко месеца. Последните седмици беше облачно и дъждовно, лятото се заменяше от есента; окъпаните в ярки цветове дървета стенеха дълбоко и замислено, под поривите на вятъра, а листата се сипеха обилно по тихата алея, постилайки ароматен пъстър килим. Беше хладно и отдава почти никой не бе минавал оттук; все по-рядко и по-рядко идваха хора, ето защо бе особено тихо и спокойно. Единствено вятърът и песента на някаква птица нарушаваха тази тишина, ала и те сякаш я допълваха. Слънцето се показваше през тъмните облаци и пускаше далечни топли лъчи. </div><div align="justify"><br />Някак странно бе... - всичко се повтаряше, всичко следваше една определена и неотменима последователност; всяка година настъпваше това есенно време, всеки път слънцето ставаше все по-хладно, облаците покриваха небето и се носеше хладен и влажен вятър - това беше закономерност, която забелязваме, но рядко й обръщаме внимание; тя просто се случваше, произтичаше около нас толкова естествено, че остава почти незабележима, безразлична за нас, превръщаше се в даденост, на която рядко отдаваме значение. И така бе с всичко, което ни заобикаляше - всяка дреболия, всяко събитие - всичко постепенно губеше значение за нас, едва успели да го осъзнаем, ставаше час от възприятията и разбиранията ни, става просто . И в това нямаше нищо странно и обезспокоително, но въпреки това създаваше усещане за някакво необикновено, неестествено разочарование, подобно на всяко друго, което се създаваше от мисълта за човешката необикновеност и странност. Странност, която го подтикваше да извършва още по-странни действия, които да превръща в ежедневно битие и към които да добавя постепенно всичко обкръжаващо го, без значение какво, абсолютно без значение какво беше то. И в това време да се привързва към него, докато един ден не се отегчи и не му втръсне. Тогава човекът изоставя своята някогашна ценност и започва да търси друга, която по същия вълнуващ начин би му доставила удоволствия и наслада; отново и отново да прави това, както е привикнал и както ще продължава да привиква, още повече и повече... И това бе закономерност, подобна на природните закономерности - естествена и неизбежна като тях.</div><div align="justify"><br />Да, това бе нормално и всъщност безсмилено бе да се мисли дълго за него... Но той мислеше. И не толкова за тези закони, колкото да хиляди други свои мисли, които го тревожиха и които също така естествено го върнаха на това място.</div><div align="justify"><br />Той вървеше бавно и мъчително. Пристъпи алеята и продължи по протежението на реда широколистни дървета. Вятър посрещна познайника на тази градинка и покрай него прелетяха нежни жълти листа. Отнякъде се носеше песента на малка птица и изведнъж, загледан във всяка подробност, той видя, че всичко се е променило; макар и познато, макар и безброй пъти срещано, той неочаквано съзря промяна, каквато преди трудно можеше да забележи. Видя че клоните на почти окапалия вече дъб бяха стигнали тези на съседната липа и дори сякаш се преплитаха едни в други; видя розовия храст, надрастнал пресъхналата чешмичка, която смело обвиваше; видя също така същата онази скамейка, която сега стоеше потрошена от някого... всичко бе различно. Бе красиво, бе прекрасно, бе съвършено дори. И той слабо се усмихна, почувства в себе толкова леко и приятно. И въпреки това знаеше, че никога нямаше да бъде както преди.</div><div align="justify"><br /><em>/15.06.2006/</em></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-172855731606403640?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-76855195047726559042008-01-11T14:49:00.000+02:002008-01-11T14:51:42.224+02:00Живтът ми се стича<br />като капки дъжд по мокрото стъкло<br />И сякаш ме обричана<br />вечен труд - неотплатимото тегло.<br />А моята душа<br />Жадува друг живот и други светове.<br />Усещам и теша<br />се сред простори - светлина и ветрове.<br />В хармония живея<br />и слят безмълвно с синята вселена<br />За дъждове копнея,<br />прегръдка, вечно топлеща ръка.<br />И може би е лудост,<br />че вярвам в този път на пламенни мечти,<br />И може би е глупост,<br />но аз чертая само своите следи.<br />Животът не избира<br />като в заблуда на превзети същества.<br />Животът не умира,<br />лишен от неразбрани чудеса.<br />Животът ми се стича<br />в безкрайно дълъг кръговрат<br />Сърцето ми обича<br />човека, любовника и брат...<br /><br /><em>/06.09.2004/</em><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-7685519504772655904?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-69097836970188455592008-01-11T14:37:00.001+02:002009-02-15T23:13:16.033+02:00<div align="center"><strong>-I-</strong></div><div align="justify"><br />Почти навсякъде имаше такива хора, които по никакъв начин нямаше да привлекат внимание и които никога не бихме забелязали, ако съзнанието ни не търсеше контакт именно с тях. Но и нямаше причина да желаем да забележим онези, които сами искаха да преминат покрай нас незабелязано; всяка среща за тях бе принуждение да разкрият под безразличната си маска своето човешко лице, а това бе голямо усилие за тях, свикнали да бъдат свободни от прекомерното внимание на другите, свикнали да живеят в социална осамотеност и спокойствие. Ала дори да бяха самотни и да живееха възможно най-отчуждено и незабелязано, те не бяха щастливи или поне търсеха онова щастие, което да разнообразява живота им. Понеже щастието бе състояние, в което човек посрещаше всичко с добро чувство, държеше се открито и може би дори непредпазливо, вървеше с изправена стойка, изразяваща цялото му леко и положително състояние - всичко онова, с което човек привлича вниманието на другите хора и в чието внимание се чувства комфортно. </div><div align="justify"><br />Но имаше и един друг вид щастие, толкова неподозирано и необикновено като че ли, щастие, което можеше да се изпита дори в онова дълбкото състояние на меланхолия и носталгия, но толкова трудно различимо и непознато за повечето хора, че остава пренебрегнато и забравено. И съвсем различни бяха първият тип хора, които противоположно на щастливите, предпочитаха отчуждението и самотата, а цялото им същество излъчваше онази дълбока неудовлетвореност, подтикнала ги да бъдат именно такива - невзрачни и незабелязани за другите. Но тъкмо тези хора можеха да открият онова незабелязано щастие, спохождащо спокойствието и самотата им. </div><div align="justify"><br />Разбира се имаше всякакви хора и в по-голямата си част бяха умеещите да съществуват под многобройни маски, толкова врастнали в самите тях, че трудно можеха да живеят без да носят някоя, нещо повече - толкова свързани с тях, че бяха станали естествена част от същността им. И това маскарадство беше във всеки случай приемливо и много пъти по-предпочитано от състоянието на нещастника, живеещ безрадостно в своята онеправданост. Но и това постоянно сменяне на маски не бе толкова леко, както ни се струваше на пръв поглед - то разчиташе на необходимите умения, без които това би изглеждало в очите на другите просто като глупаво, досадно и дразнещо двуличие. Да, странно как едно и също поведение можеше да се разчете веднъж като социална активност, в която хората се чувстват удобно и от друга - как то се превръщаше в лицемерие, толкова отблъскващо същите тези хора, когато то не бе толкова прикрито.</div><div align="justify"><br />Без да осъзнава всички тези странности на обществения живот, но все повече усещаш противоречията в своя собствен, живееше и Борис. Той бе от онзи втори тип хора или поне постепенно с годините започваше да заприличва на тях, докато накрая, на тридесетата си годишнина изведнъж не се оказа напълно такъв човек. По онази естествена предпоставка Борис бе израстнал в едно бедно и трудно оцеляващо семейство, чиито живот и отношения бяха дълбоко запаметени в съзнанието и поведението му. Разбира се, подобно на повечето деца, той въпреки всичко бе едно щастливо в своята незрялост дете. Но малко по малко започваше да усеща онези противоречия, които след тридесет години изглеждаха все по-ясни и ужасяващи, противоречията, с които той никога не успя да се примири и за които да намери справедливо оправдание, в крайна сметка го превърнаха в индивид от онази втора група хора, с типичното за тях неудовлетворение и необходимост от отчуждение.</div><div align="justify"><br />Зает с безкрайните си терзаещи мисли около също така безкрайните си житейски проблеми, Борис вървеше към гарата с един не голям багаж. Той толкова силно бе погълнат от тези си мисли, че вървеше механично, с типичната си полуенергична походка, сменяща бързината си когато хората около него вървяха по-бързо или по-бавно, и за да не се спъне, държеше главата си също така полунаведена. Очите му блуждаеха както и мислите му, отвреме на време леко повдигаше погледа си за да се увери в правилността на посоката си. Бе облечен в овехтяло черно кожено яке, черни дънкови панталони, които изглеждаха странно в съвсем различен от якето тон. Обувките му бяха силно износени, които някога са били също черни. Единствено подаващата се риза бе с необичаен бежов цвят. Ала всичко, което носеше, бе еднакво старо, износено и сиво. Борис никога не би забелязал това, може би защото от незапомнено време бе загубил навика да се оглежда в огледалото. И не само дрехите - походката, целият му външен вид излъчваха някаква странна овехтялост и умора. Борис вървеше и като че ли невзрачната му фигура молеше да не бъде забелязана и докосната, желаеше само едно - спокойно да върви по своя път. </div><div align="justify"><br />И сякаш нарочно бе слънчево - един от прекрасните топли пролетни дни, когато всички ходеха оживено по улиците, навсякъде циркулираше енергия и весела напрегнатост. И на този фон Борис чувстваше своята различност и имаше странното и неприятно усещане, че всички около него го наблюдаваха, разглеждаха невзрачния му вид и се осмиваха на жалкото му присъствие. От това той още повече се свиваше, още по-припряно забързваше или забавяше ход и търсеше мислено убежище на своето неоправдано притеснение. А всъщност той не бе по никакъв начин по-различен от другите. В тези неочаквани топли дни повечето вървяха все така сиви и навъсени, сякаш все още бе зима и те също така носеха своите овехтели топли дрехи, още непривикнали към променящото се време; шумът и енергията не бяха признак на онова щастие, в което сякаш тържествуваше пролетният градски живот - това бе обичайната забързаност и хаос. Ала в мислите си Борис виждаше друго. В съзнанието му преминаваха като светкавици спомените от последния месец на един дълъг и мъчителен период и макар сега да бе още по-нещастен и по-ненужен, започваше да се прокрадва едно ново усещане, съзнание, носещо някакво утешение. Постепенно като че ли с всяка своя припряна крачка спомените му се трансформираха - съзнанието му неистово търсеше оправдание от всички самообвинения и терзания.</div><div align="center"><br /><strong>-II-</strong></div><div align="justify"><br />Бе изминал месец, през който Борис напълно се увери в безразличието и нескритото отегчение на приятелката си. С него приключваше почти пет години безполезно съжителство, с наивни опити за създаване на някаква емоция. Съществото, което се залъгваше заедно с Борис, бе безкрайно авантюристично и единствено този глупав авантюризъм бяха го обвързали с него. Силвия харесваше Борис, неговото лице, неговата чувствителност и спокойствие; искаше да види в него нещо неповторимо и уникално под обвивката на неговата недодяланост. Тази по-скоро майчина любов обаче угасна в мига, когато за пореден път се убеди в неговата невзрачност, сблъсквайки се с неговите досадни недостатъци, когато любопитството й към него се изчерпи и вече желаеше нещо различно и ново. За Борис тези пет години бяха почти щастливи - неповторими, когато пред него бе просто Силвия и мъчителни, когато тя се превръщаше отново в авантюристката-Силвия, която постоянно се домогваше до съзнанието му, опитваше се да го води във всичките си интереси и временни прищевки - ето защо Борис обичаше жената, а не човека Силвия, личност твърде непоносима за него. И в този последен месец от тази жена не бе останала и следа.</div><div align="justify"><br />В пресните си спомени Борис имаше за какво да бъде щастлив - всички онези мигове на забвение и привързаност, на близостта с друг, жив и красив човек, на безсмислените разговори върху също толкова безсмислени теми и дори моментите на спорове, когато приключваха помирително - не бе никак малко това щастие, макар и отминало, но той бе повече нещастен от всичко това, понеже то бе безвъзвратно изчерпано и загубено, така както може да изчезне мигновено единствено самозаблудата на примитивното неестествено задоволство.</div><div align="justify"><br />И с тези мисли Борис вървеше към гарата. Над кръстовището се носеше прах и задуха и въпреки че подлезът на Централна гара бе неотдавна ремонтиран, тази миризма все още сякаш се просмукваше от заличените следи на бившите катакомби, може би защото някъде там все още обитаваха обичайните скитници и наркомани, които носеха със себе си тази неприятна миризма. И някак странно бе това: преди, когато този подлез бе едно от най-мръстните места в София, Борис не би забелязал това, понеже бе силно привикнал към него, но сега, преминавайки оттам, дори и след огромния ремонт, тази стара миризма го задушаваше и той вървече все по-бързо, така, сякаш бягаше не от тази въображаема воня, а от спомените си за нея. Борис с нетърпение очакваше да седне на влака и макар също така изпълнен с типичната смесица от множество миризми и нечистота, почти превръщащи железопътните гари в канавки, а вагоните в контейнери за отпадаци, той бе доволен, че този влак щеше да го отведе от този мръсен и безсмислено напрегнат град, където той се чувстваше толкова самотен и в същото време толкова нетърпимо обграден от множество също толкова безсмислено напрегнати хора. И Борис сякаш бе в състояние, подобно на онова, след дълъг и умопомрачаващ запой, продължил толкова дълго, че да заличи безкрайните съмнения и терзанания на едно почти лишено от конформизъм съзнание - състояние на мъчително и болезнено отрезвяване.</div><div align="justify"><br />Той желаеше да загърби целия си досегашен живот: мъчителното търсене през младостта си, което така и не бе намерило онова, от което се нуждаеше, търсене, намерило временно успокоение в работата и в простото съществуване; след това в една красива лъжа, в лицето на Силвия; и накрая всичко бе пресъхнало. Така мислеше той - оставаше само онова непреодолимо терзание, което го подтикваше да извърши тази последна може би промяна, да се оттласне от самозаблудата и разочарованието и да се устреми към корените на същостта си, където предполагаше се криеше удовлетворението й. И Борис се връщаше назад, желаейки да осъзнае напълно всичко това, но не към безгрижното си детство или към юношеството си, когато за пръв път се сблъскваше с трудностите на съществуването и разбирателството с другите хора - всичко това бе отминало и въпреки че бе оставило своя неизбежен отшечатък, то бе невъзможно да се открие отново.</div><div align="justify"><br />Съзнанието му чертаеше неясни мисловни пътища. Постепенно започваше да осъзнава своята заблуда или онова, което му се струваше лъжа. Самоличността му се бе загубила. Понеже тя зависеше от другите, тя не бе създадена и предназначена за да различаваме сами себе си, а за да ни различават другите. Ала самотата и отчуждението лишаваше от тази самоличност. Борис разбираше, че напразно се опиваше да възвърне своето лице, понеже не желаеше то да бъде видяно от другите. Градът - това адско сборище на отчуждени и по-самотни хора, дори от онези, захвърлени в сибирската пустош - беше отрова за него. В града самоличността или бе заличена напълно, или бе толкова изкривена, че Борис не би могъл да познае дори себе си, почти по същия начин както бихме наблюдавали себе си в изкривено огледало. Ето защо Борис не смееше да се огледа - дали щеше да срещне друг човек в отражението си - той се плашеше от тази мисъл и несъзнателно живееше в една безумна самозаблуда. Онези, които въпреки това поглеждаха към огледалото и виждаха съвсем различно същество, от онова, което помнеха за себе си или което биха желали да видят, отчаяно се опитваха да се освободят от този кошмар. Те желаеха да се избавят от този образ в огледалото, подхвърляха безбройните си маски, но напразно - толкова несправедлива беше тази съвест! И това ги поддикваше към обезумяване, към съзнателно опиянение и самозабрава, като че ли стараейки се да се оправдаят. И накрая това пиянство, което довеждаше отново до същите, а може би до още по-непоносими разочарования... това беше минало, Борис желаеше това да бъде минало.</div><div align="justify"><br />Но къде беше онова бъдеще, което да замени миналото, към което да се стреми и от което толкова се нуждаеше? Борис отдавна бе разбрал, че годините не разрешаваха от само себе си тези въпроси. Той бе виждал как умираха хора, със същите неразрешени въпроси и как никога през живота си не бяха успели да открият своите отговори. И всички пролети сълзи на близките им не бяха за безчувствените мъртъвци, нито за тази безвъзвратна загуба, а може би понеже тази загуба беше толкова безвъзвратна за самите мъртъвци. Бе виждал множество хора, изпълнени от непрестанното желание за самозабрава и опиянение, което неизбежно ги водеше към саморазрушение, по-страшно дори от избавлението на смъртта. Смърт, понякога толкова желана...</div><div align="center"><br /><strong>-III-</strong></div><div align="justify"><br />Влакът бавно потегли. Навън мъчително преминаваха сивите пейзажи от мръсната гара и града, но с увеличаването на скоростта постепенно се размазваха и преминаваха последните следи от този град. Из близките пущинаци и камъни избуяваше зелена трева, жълтурчета и всякаква зеленина. Забелязваха се цъфтящи овошки и люляци.</div><div align="justify"><br />Борис знаеше, че всяко начало бе трудно, но бе късно да се отказва. Той не знаеше какво го очаква, не бе направил никакви планове за онова бъдеще, което смяташе, че трябваше да го сполети естествено и независещо от него. Знаеше, че ще срещне трудности, но също така, че те щяха да разкрият промяната, която щеше да го избави от мъчителните му терзания. И въпреки че не смееше да се надява, така както бе привикнал в големия град, все пак, дълбоко в душата си хранеше една неуверена и в същото време непримирима надежда. </div><div align="justify"><br />Преминаваха бързо и почти незабележимо дърветата и храстите около железопътната линия, а в далечината се точеха бавно и сякаш безкрайно поля, възвишения и планини. По далечните върхове се спускаха незначителни облаци, ала назапад, откъдето пътуваше влакът, назад, оставаха оловно-черни и тежки облаци, предвещаващи силен и студен пролетен дъжд. Макар и в движение, когато се носеше из купетата тежестта на човешките миризми, раздвижвани от проникващият през всеки процеп свистящ неестествен вятър, можеше да се долови напрежението навън от променящото се време. И този просмукващ се въздух почти разсейваше неприятните миризми от помещенията и носеше със себе си свежестта и аромата на зеленината и простора отвън. Струваше си само изминаването на няколко километра от града и всичко придобиваше един съвсем различен вид. Вид, изпълващ сетивата със спокойствие и енергия. Слънцето силно напичаше полята, блестеше ослепително през прашния прозорец на купето. Влакът намаляваше скоростта за някаква междинна гара. Тук все още личеше останалият назад град, но много скоро полята окончателно изпълваха пространството. </div><div align="justify"><br />Скоро влакът отново намали скоростта, но сякаш в нищото сред полето. Борис се приготви да слезе, обзет от странни и непознати до този момент чувства и мисли. Това беше гара, разположена действително насред полето и наоколо беше тихо и пусто. На единствения перон Борис усети вятъра и разнасящите се с него аромати от зеленината и необичайни изпарения, типични за летните напичания, когато всичко пуктеше и шумолеше под жаркото слънце, а безбройните скакалци изпълняваха своята безкрайна монотонна симфония, изпълваща цялото широко и безветрено пространство. И заедно с това напомняше за приближаващото, но все още далечно лято. Сега лъхаше навсякъде на свежест и прохлада, излъчваше се непрестанния и спокоен растеж. И недалеч от гарата, насевер, се простираше билото на планината, губещо се в двата края на източния и западния хоризонт. По върховете все така се спускаха полупрозрачни бели облаци и заедно с тях от билото незабележимо натежаваше напрегнатнатият въздух, предвещаващ пролетна буря. А отзапад продължаваха заплашително да приближават черни и тежки облаци. </div><div align="justify"><br />Борис вдиша от този въздух и му се стори несравнимо лек, след което се запъти към планината, в чието било се намираше родното му село. Там живееха останалите възрастни хора от няколкото семейства, населявали това китно местенце. И той бе роден там, но бе израстнал в София и твърде малко познаваше този отдавна запуснат край и животът там. Той не знаеше какво трябваше да направи, бе решил да се върне в селото и едва там да реши. Това импулсивно решение не го безспокоеше, но постепенно започваше да усеща онова странно и все пак характерно чувство на притеснение и вълнение пред новото, пред неочакваното. Мислейки за своето бъдеще, Борис вървеше по отъпкания път, пресичащ изорано поле с поникнали култури. Миришеше на пръст и този аромат се носеше в затопления въздух. Той продължаваше да крачи спокойно и в онзи момент, сред пустотата на полето, изведнъж фигурата му се показа някак по-различна. Бе свалил топлото си кожено яке и носещ своя малък багаж в едната си ръка, заприличваше сякаш на друг човек - вървеше изправен, нетипично енергичен и в същото време някак учудващо спокоен, съвсем различен от онзи, който се мъкнеше по прашните улици на града и мислеше колко мъчително бе присъствието му там, сред онзи хаос, шум и нечистота, сред множеството безлични и лишени от самоличност хора, които сякаш нарочно бяха създадени само и единствено за да бъдат там, да го обграждат с бекрайните си претенции и непоносима миризма, и да се осмиват всеки път на външността му, когато усещаше, че тя привлича недоброжелателното внимание върху себе си. Целият този град, всички тези мисли като че ли бяха просто преминал кошмар, от който се бе пробудил; минало останало далеч назад, откъдето бе избягал Борис. И да, той мислеше това за бягство и въпреки че животът бе тежък, особено в отделечените краища на страната, той усещаше някаква лекота, макар и осъзнавайки всичко това. Той нямаше какво да губи - пред него беше неговото далечно минало, забравено и напуснато преди почти тридесет години, вкоренено в същата тази земя, по която сега вървеше, а заедно с това минало бе и неговото бъдеще, независимо от това, дали би успял да заживее тук или не. Борис знаеше, че решението можеше да вземе единствено сред чистотата на природата и тази надежда в бъдещето, може би наивна и безумна, го подтикваше неволно да се усмихва, да вдишва дълбоко от чистия въздух, да усеща с всяка своя част от умореното си и изтощено тяло енергията, която витаеше тук. И дори само с тези усещания и без да съумее да се приспособи напълно за този съвсем различен живот, Борис бе уверен, че това завръщане, това пътуване щеше да бъде едно от най-значимите неща, които бе и можеше да извърши, и той не бе в състояние да си даде обяснение за тази увереност - тя просто се бе родила в съществото му, тя бе се възродила за един нов етап от живота му. </div><div align="justify"><br />А това беше от онези почти митични пътувания, за които Борис бе чел в книгите и които винаги бе желал да осъществи, но не защото мислеше себе си за някакъв нов герой или понеже искаше да подражава на някого другиго. Не, той сам усещаше онази потребност, онова нестихващо терзание, което го потикваше да предприеме важната крачка в живота си, да се откъсне от сигурността на еднообразното и разрушаващо личността ежедневие и да преследва целите, които диктува подтисканият глас на неговото сърце. И колкото и романтично, авантюристично и несериозно да звучеше всичко това, той имаше ясната предства, че тази крачка щеше да го доведе до множество трудности, за които чувстваше готовност, нещо повече - Борис признаваше пред себе си дори липсата си на всякаква готовност, понеже не знаеше какво можеше да му се изпречи на пътя, но бе решен на това предизвикателство. Не го плашеше самотата, която можеше да изпълни живота му - той бе не по-малко самотен сред множеството хора в София, неговите съмнителни приятели, които предварително биха обрекли това начинание на провал, така щото съмнението им би било породено от техния страх и непособност да предприемат самите те такъв несигурен път. Дори приятелката му Силвия бе толкова различна и неразбираема за него. Ето защо Борис бе заминал без да съобщи на никого. Той бе странно уверен, че липсата му не би се усетила. Но не го плашеше и провала, който би могъл да претърпи и дори да бе постигнал само това мисловно и физическо пътуване и нищо повече, той нямаше да се завърне със съзнанието на загубил и нямаше да се срамува от решението и действието си, които щеше да е предприел, макар и без желания резултат.</div><div align="justify"><br />И Борис осъзнаваше едва сега, че всико, което човек твореше, отвъд онова, необходимо му за тялото и душата, бе безсмислено желание на угрезената му съвест да внесе разнообразие сред еднообразието на собственото си битие, да забрави за противоречията и измяната срещу самия себе си. А човекът действително се нуждаеше от толкова малко!... И тази мисъл пробегна през съзнанието на Борис без да се настанява за дълго в него.</div><div align="center"><br /><strong>-IV-</strong></div><div align="justify"><br />Неочаквано през полето преминаваше шосе, а една малка и почти незабележима отбивка водеше към селото, скрито зад няколко големи широколистни дървета. Тези дървета се спуската по поречието на малка и тясна рекичка, преминаваща и през селището. Над този пейзаж се извисяваше планината. С настъпването на вечерта по билото се спускаше прохладен въздух, а черните облаци вече почти закриваха залязващото слънце и бързо прииждаха. По синьото небе се стрелкаха възбудено лястовици, предусещайки предстоящия дъжд. Загледан във всяка една подробност, Борис забеляза изведнъж, сякаш за първи път можеше да забележи красотата на природата, прекрасната окъпана в зелено като в уникална мозайка планина, издигаща се пред него с огромната си пазва; полето, постепенно преплитащо се с билото й, окъпано от свежа трева и растителност, която съвсем скоро щеше да избуи; целия този простор, около него. И в този кратък миг, в навечерието на своето неочаквано пристигане, когато успокояващо залязваше слънцето, чиито последни топли пролетни лъчи докосваха лицето му, Борис неочаквано се почувства щастлив, доволен от видяното, от всичко, което бе срещнал по този кратък път, носещ в себе си очакването за нещо красиво. И именно това бе забравеното щастие, което би могло да се изпита в моментите на съзерцание на природата и едновременно с това откъсване от ежедневните проблеми; дреболии, вгорчаващи непрестанно живота ни... - щастие неочаквано, ненатрапчиво и нежно. </div><div align="justify"><br />Ето защо Борис ентусиазирано и с някаква удивителна лекота в съзнанието си, пресече шосето с пропукания асфалт и продължи нагоре по каменистия път, към малкото село, в края което, на този тесен селски път се намираше също така малката селка къща, пазена единствено от онази полуподвижна старица, която, знаеше, бе негова баба и която никога не бе посещавал, откакто бяха се преселили в града.</div><div align="justify"><br />Изкачвайки се по все по-стръмния каменист път, Борис срещна познатият стар дъб, под чиято сянка някога бе седял - сега от него бе останал само голям и широк дънер. На този дъб някога бе закрепена табелка с името на селото - сега такава нямаше. А от него започваше малко възвишение, от другата страна на което беше изоставената могила. Там бяха погребани наскоро починалите старци.</div><div align="justify"><br />Пред него се показаха покривите на първите къщи, лаят на куче и всички онези характерни звуци, с които се посрещат гостите на едно далечно село. Познатите дървета и цъфналите люляци, ароматът на цветя, на живот... </div><div align="justify"><br />В първия двор шеташе жена, снемаше от връвта оскъдното си пране. На главата й бе завързана стара овехтяла кърпа, бе облечена в своите домашни всекидневни дрехи. Тя се загледа в новодошлия и както по начало реагираха хората, леко се намръщи и после сконфузено се усмихна.</div><div align="justify"><br />- Добра вечер! - заговори неуверено тя и се опита да пооправи кърпата и престилката си.<br />Борис отговори, приближавайки се, и леко се усмихна, както си бе усмихнат и преди да влезе в селото. Жената се приближи на свой ред до оградата.<br />- При кого идвате?<br />- Идвам от София, при баба Иваничка - отвърна той и посочи с поглед края на селото.<br />- А-а-а, тя е там... Болна е горката. Всеки ден ходя, та гледам как е със здравето, защото знаете как е... - тя направи гримаса, с която искаше да разкаше за всички, които наскоро са починали, за съдбата на старите хора, изоставени на това място, за младите, дето са избягали по градовете, защото няма работа и хляб за тях, за окаяното състояние и веченото безпаричие, на тези, които са останали.</div><div align="justify"><br />- Тогава ще побързам.<br />- Гласи се да вали - каза жената и съпроводи с поглед Борис по пътя му към къщата на баба Иваничка, чудейки се защо ли този млад човек идваше чак до тук. </div><div align="justify"><br />И освен тази първа къща сякаш никой друг не живееше тук, толкова бе тихо, дворовете бяха замряли. Едва някои разкопани лехи свидетелсваха, че живееха все пак хора. По-нагоре имаше малко площадче и една много стара къща, построена някога през Възрождението - единствената оцеляла от онова време. Борис си спомни как преминаваше покрай нея и преди, как старицата от нея излизаше и даваше на децата току-що изпечена погача и праскови от задния двор. Сега тази къща бе полуразрушена. Дъждът, вятърът, слънцето и самотата я рушаха с всеки изминал ден. Това беше най-красивата къща в селото, пред нея се събираха селяните, тук се правеха празненствата - а сега бе тихо. Някаква птица единствено нарушаваше тази тишина, но и нейната песен сякаш бе част от глухия изоставен площад. </div><div align="justify"><br />Виждайки всичко това, в Борис се настаниха други, носталгични и тъжни мисли; споняше си краткото детство, изживяно тук, спомняше си сякаш то бе толкова неотдавна, всички подробности от това красиво селце и сега срещайки тази промяна, той чувстваше едновременно тъга и щастие - беше му тежко за отминалото щастие и в същото време чувстваше някаква странна радост, че си спомня това, че се докосва до това скъпо за него минало. И изведнъж се замисли, какъв ли щеше да бъде животът му, ако бе останал, ако семейството му не бе напуснало селото, ако бяха успели да продължат живота си тук... Той смътно си представяше какво би било това различно минало, но някак вярваше, че щеше да бъде по-щастливо. Вероятно би израстнал сред същите тези къщи, под тези огромни дъбове, би започнал да обработва тази родна земя, би построил нова къща или доизградил старата, после би се оженил за някое момиче от това или съседно село, биха имали деца; и макар и с трудността на селското преживяване, би бил доволен, би бил такъв, какъвто е - Борис, когото познаваше цялото село. И тогава нямаше да го измъчват глупави въпроси за бъдещето или да се терзае за отминалото - той просто щеше да живее и щеше да живее за жена си и децата си, за своя дом. И някак си представяше всичко това с онези прекрасни цветове на неосъществимите мечти, които изпълваха въображението му и му вдъхваха обикновените чувства на радост и удовлетворение. И за миг си помили, дали не бе възможно това желано минало да стане негово бъдеще, дали нямаше да успее да се приспособи към тази корава и запустяла земя и със своята пот да я облагодори, за да започне да ражда плодове, дали нямаше да може да ремонтира къщата, да оправи оградата, да я съживи с човешкото си присъствие, да се запознае с някое момиче, което би желало да живее с него и да създадат свой дом, и после дали децата им не биха изпълнили къщата и тях самите със смисъл, а селото с живот?... </div><div align="justify"> </div><div align="justify">Борис бе обладан от тази мечта и все повече вярваше в нея. Уверяваше сам себе си, че не само той би могъл да направи това - че и други хора щяха да дойдат и щяха да съживят това място, че един ден селото щеше да възвърне своето лице, такова, каквото го помнеше в детството си. И тази мечта беше толкова красива, толкова желана - пред очите му, дори и да нямаше представя как биха се развили нещата, вече изникваха готови образи - той виждаше всичко това!</div><div align="justify"><br />И тези мечти мигновено се изразиха на умореното му тяло - Борис закрачи с още по-енергичен ход, вдишваше напрегнато и възбудено от чистия хладен въздух и с всяка една стъпка ставаше все по-уверен, а надеждата му - все по-непоколебима. Усремил се към своята родна къща, той не забеляза един старец, седнал на пейката пред двора на една полусхлупена къщурка. Над него все по-възбудено летяха лястовиците, а облаците вече покриваха вечерното небе. И в този момент пред него се показа неговният дом.</div><div align="center"><br /><strong>-V-</strong></div><div align="justify"><br />От потъмнялото небе закапаха едри капки дъжд. Те засвириха по покривите, по дърветата, по листата и пътищата. Бяха студени и въздухът се изпълни от тяхната прохлада. Изведнъж неочаквано, така както си бе спокойно и тихо, задуха силен вятър. Той започна да понася дъждовните капки и ги блъскаше на талази върху земята. Борис бързо отвори дървената порта, премина през двора и влезе в къщата.</div><div align="justify"><br />Вратата бе отключена, както са свикнали да живеят тук - нямаше какво да се открадне, нямаше причина да се заключва. Баба Иваничка беше задрямала и той я събуди. Тя беше неописуемо щастлива да го види и редеше своите мисли, така сякаш цял живот бе очаквала някой слушател и бе приготвява всички свои разкази и завети, спомени и пророчества, за да ги сподели. По лицето й бе изписано онова изражение на духовна изоставеност и ветхост, типични за самотните хора, които са отвикнали да живеят в обкръжението на живи хора и са потънали наизбежно в дълбоките размисли и безумия на самотата. Но това лице изведнъж се промени и сякаш жвотът за него бе възкръснал. И въпреки че бе бавно-подвижна и очевидно болна, старицата се разшета, съумя да се обезспокои за хиляди неща, да съжали за своето изоставено и отпуснато състояние и да уговаря за всякакви планове, мислено или наглас. Запали печката, струвайки й се, че бе хладно, сложи чайника, извади отнякъде скатана зимнина и мигом оправи масата, върху която сложи измъкната отнякъде в бързината, най-красивата си плетена покривка. Едва след като масата бе готова и бе свършила всичко, което считаше за необходимо да направи, тя седна и наблюдавайки Борис как се хранеше, канейки го да си взима още, макар да имаше, започна да го слуша.</div><div align="justify"><br />Борис не разказа за плановете си, а просто съобщи решението да остане известно време тук. Тази новина беше възприета с възторг от старата жена и същевременно по лицето й пробягна онова притеснение, с което се посреща едно решение, което много малко хора биха взели, ако нещо действително сериозно не ги бе подтикнало да го направят. Ето защо докрай баба Иваничка бе изпълнена със смесени чувства и това я вълнуваше още повече.</div><div align="justify"><br />Тази вечер нищо друго не успяха да си кажат. Дъждът продължи да вали и вечерта бързо премина в нощ. Умората и вълнението накараха старицата да легне, личеше й че не бе добре, че се опитваше да сдържи и преодолее слабостта си. Борис я пощади и я накара да си легне. Ала той не можа да заспи. И той силно развълнуван, бе обзет от все по-хаотични мисли, които не му даваха покой. Пролетният дъжд постепенно затихна, но Борис продължаваше да следи времето навън и той видя едно прекрасно звездно небе, луната, която огряваше сгушеното в зеленина село, полята, които блестяха под нея, парата, която се носеше, птиците, които непреставаха да пеят и през нощта, вятърът в ламаринения покрив на колибата отсреща... спокойствието на нощта, през която той не бе спокоен.</div><div align="justify"><br />Едва на разсъмване той се умори и заспа, един дълбок и непробуден здрав сън.</div><div align="justify"><br />А сутринта бързо настъпи и премина. Слънцето огряваше пробудилото се село и мякар да бе ден, бе също толкова тихо и спокойно. Баба Иваничка бе изтичала при своята съселянка да й иска прясно мляко. Бе извадила още куп неща и припряно шеташе из двора и къщата. Когато Борис се събуди тя продължаваше да върши някаква работа, но бе приготвила всичко за него. Денянят беше от онези сънливи, спокойни дни, в които като че ли нищо не се случваше, ала някак всичко се подготвяше за нещо голямо и значително, което безвъзвратно щеше да промени много неща. През този ден Борис се разходи из селото, срещна неговите няколко жители и си поговори с тях. Мислите му се бяха разсеяли и с всеки разговор, с видяното тук, му ставаше все по-ясно колко трудно можеше да се живее на това място, колко трудности имаше пред него и колко всъщност бе неподготвен да ги преодолее, а дори да можеше, нямаше условия, които биха му помогнали да се устрои. Но той знаеше, че трябва да опита, да си наложи това предизвикателство, независимо колко трудности можеше да възникнат. И преди всичко трябваше да опознае хората тук, да завърже приятелства, понеже животът на подобно място принуждаваше да се живее във взаимопомощ, да се разпределят условно не големите задължения и отговорности. И той трябваше да намери онова, с което би могъл да бъде полезен и с което да може да поддържа оцеляването си. </div><div align="justify"><br />Беше странно да опознава всичко това, да разбира, че тук ценни бяха онези, които вършеха нещо за обща полза, че всеки се опитваше да помогне с каквото може да своя комшия, че никой не държеше на всички онези превзетости, които един гражданин трябваше да умее да извършва... Това бе един непознат за него свят, но постепенно започваше да го опознава и някак дълбоко в себе си да го заобичваше. Борис научи, че колата с храните пристигала само два пъти седмично и на хората понякога не им стигал хлябът, били недоволни от македонеца, който го возел, и си помисли, дали да не започне да извозва и той продукти. Ето защо в четвъртък очакваше да си поговори с този македонец и да поразпита за работата му. В селото имаше нужда и от пастир за малкото стадо крави, понеже повечето бяха възрастни, а единствената по-млада жена не смогваше с тази и още няколко други работи. Но за това или никой не плащаше (в повечето случаи се разменяше за други стоки), или много малко, веднъж месечно, когато хората получаваха малките си пенсии. А от друго като че ли не се нуждаеха тук - преживяваше се без особени проблеми и промени, тихо и еднообразно. Ала Борис харесваше именно тази простота...</div><div align="center"><br />***</div><div align="center"><br /><strong>-VI-</strong></div><div align="justify"><br />Изминаха няколко седмици от пристигането на Борис в селото. За това време той съумя да се запознае с всички подробности на битието тук. Срещна македонеца със сръбското име Горан и от него научи, че работата все повече замирала, че станало съвсем неизгодно да се бие път до селото, че го правил единствено от чувството си на състрадание и странен дълг, който считал, че трябваше да носи, ала вече почти се бил отказал и няколко пъти предупреждавал селяните за намеренията си. Борис обаче не вярваше безрезервно на думите му - от разговора си с Горан разбра, че този човек имаше склонността да послъгва или поне силно да преувеличава и че в крайна сметка не би изминавал тези колометри до селото, ако нямаше поне някаква изгода от това. Ето защо се реши да се върне в София и да дойде отново със старата си "Лада", останала му като наследство от баща му, с която щеше да пообиколи близките села и да разпита как стоят реално нещата с извозването на хляба и другите продукти за бита. Същевременно трябваше да провери как живеят наемателите в квартирата му и да уреди още някои свои незавършени и изоставени дела. Имаше среща и със своя приятел от детинство - Александър, който настойчиво го молеше да се видят и да поговорят; както предполагаше Борис - за решението му да се пресели в провинцията.</div><div align="justify"><br />И той се озова отново на Централна гара. Беше същата, каквото си я спомняше, но преминавайки през подлеза се почувства някак гузен - та нали си беше обещал да изостави този град, да избяга от нечистотата, която го задушаваше, но ето че отново вървеше оттук... След тази почивка в селото, завръщането му в София се оказа сякаш неприятно припомняне на забързаността, шума и хаоса, но заедно с това изпита някакво необяснимо носталгично чувство за живота си тук, за онова, с което въпреки всичко бе привикнал. А и Борис съвсем неотдавна бе напуснал града, все още дори мислите му бяха свързани с него, с неговия живот. Това бе чувство, подобно на тези, породени от любовното разочарование и раздялата със Силвия - едновременно усещаше облекчение от края на едно неестествено и създаващо противоречия съжителство, и заедно с това носталгията по онова, което му се струваше ценно, но вече изгубено. В същото време Борис едва сега се сблъска с изградения си навик, с приспособеността си към градския живот, когато си припомни всичко това - и пътуването и селото... и в този момент му стана някак неприятно и срамно за самия себе си; обвиняваше се мислено за слабостта и глупавия си конформизъм. И за да се откъсне от тези усещания и мисли, той реши да се отдаде на всичките си належащи дела.</div><div align="justify"><br />Ала онова, което завари в София, го задържа много по-дълго време от плануваното. Наемателите бяха успели едва за седмица да преобърнат квартирата нагоре с краката и заедно с това да изчезне не малко покъщнина. Ето защо Борис ги изгони още същия ден, без да се вслуша в нито едно обяснение или молба. Това означаваше, че трябваше да търси други наематели и този път изборът му да бъде по-внимателен. Връщайки се, върху главата му се изсипаха още куп други задължения, трябваше да се срещне с няколко души, да разреши захвърлените си проблеми и отново да се види със Силвия. Всичко му се стори уморително, дразнещо, но и обвързващо го към това място. Ето защо Борис се задържа в София почти един месец - безумен, дълъг и досаден. </div><div align="justify"><br />В началото на юни вече можеше да потегли, въпреки че оставаха неразрешени все още някои незначителни проблеми. И това повторно заминаване щеше да го осводоби от още по-голям товар, отколкото бе при първото му пътуване - от всички негативни мисли и дела, от неприятните изживявания с наемателите, горчивите чувства след безсмислената среща със Силвия, когато тя не му каза нищо ново и сякаш желаеше да прикрие чувствата си на отегчение или нещо съвсем неразбираемо, а също така от неразбирането на своя приятел - Александър, от още редица служебни и битови преживявания, в които на моменти усещаше своята безпомощност и досада... </div><div align="justify"><br />И в края на този мъчителен месец се случи нещо още по-ужасно, както по принцип се случваха неприятностите; понеже, и Борис започваше да го осъзнава, никое зло не идваше само, а заедно с него трябваше, по някаква идиотска и противна закономерност, да се изредят всички възможни нещастия - като че ли съдбата бе решила да се освободи от всичките си проклятия и да ги изсипе наведнъж... Баба Иваничка бе починала. Старицата издъхнала спяща и самотна, без никой да забележи, неочаквано и може би мигновено. Едва след няколко дни я открили мъртва...</div><div align="justify"><br />Борис трябваше да потегли за селото, ала това пътуване му се стори по някакъв начин странно. Излизайки от града, той караше по магистралата и в съзнанието му нахлуваха мисли, все по-мъчителни и тежки: сега той нямаше да бяга от града, нямаше да търси своето бъдеще и щастието, които смяташе, че трябваше сами да се случат в живота му, нямаше да се опитва да промени себе си - сега той изпълняваше своя неизбежен и съдбовен дълг, последният дълг на един човек към своите близки - да ги погребе. И докато мислеше всичко това, не забеляза как постепенно колата му навлизаше в насрещното платно, как към него от един широк завой се насочваше друга кола. Съзнанието му машинално му подсказа да направи рязък завой обратно надясно, иначе сблъсъкът щеше да бъде неминуем, и той успя. Встрани на пътя той спря колата и се опита да се успокои. Ужасът обаче отстъпи малко по малко на прекъснатите му мисли, които мигом нахлуха отново в него. И Борис изведнъж осъзна, че освен да избегне катастрофата (а дори това се случи по някаква щастлива случайност), не би могъл да промени нищо, както не би могъл да преодолее времето, което изтичаше неумолимо и безвъзвратно, подобно на пясъкът, който се изплъзваше от широко разтворените длани, както не би могъл да пребори и неизбежната смърт. Но не, Борис не беше слаб човек, ала както всеки друг бе безпомощен пред съдбата си - той се противеше срещу нея, проклинаше живота си и мечтаеше, копнееше да го измени, и в същото време разбираше колко неподготвен бе за такава промяна; но колко красиви бяха тези мечти, колко идеални и прекрасни! Само те сякаш си струваха, само те бяха от значение... Борис се залъгваше, но сега вече можеше да осъзнае - тези мечти, именно те вгорчаваха живота му; копнежите по съвършенството и непокорното му въображение го превръщаха - един обикновен човек, в същество безумно и наивно, противящо се срещу самото себе си, срещу естествените закони на човечеството; мечтите го бяха превърнали в един чужд дори на себе си Борис. </div><div align="justify"><br />А тези негови мечти бяха най-съвършеното творение, с което съзнанието му трескаво желаеше да замени противоречията на съвремения свят и на собственото си естество, понеже навсякъде дебнеше неудовлетворението - то бе част от неговото същество, то бе част от Борис...</div><div align="justify"><br />Едва след като сложи ред върху всики тези мисли, той продължи пътя си.</div><div align="center"><br /><strong>-VII-</strong></div><div align="justify"><br />Беше един от редките дъждовни юнски дни. По небето плаваха високи облаци, а когато се спускаха по билото на планината, започваше тихо и спокойно да вали. И селото, сгушено между полето, ниските хълмове и планината, заобиколено от избуялата зеленина, бе изпълнено с дъждовна влага и прохлада. Високите дъбове величествено стояха почти неподвижно. Каменистата уличка беше мокра и тиха, а старата възрожденска къща бе сякаш още по-свита, може би опитваша се да се скрие от лекия летен дъжд. Птиците пееха неуморно и опияняващо, а песента им се носеше във въздуха.</div><div align="justify"><br />Борис стоеше прегърбен и мокър, но във сивата му фигура, която в друг момент би изглеждала отчаяна и безрадостна, се забелязваше някаква увереност, с която един човек изглеждаше зрял и дори мъдър. Борис стоеше над прясно закопания гроб, ала не гледаше върху него, а бе загледан в прецъфтелия люляк в края на могилата. Отново мислите му блуждаеха: мъчеше се да разбере смисъла на всичко, което бе се случило и се случваше, опитваше се да улови онази мистична сила, която определяше кога човек щеше да претърпи загуба или да спечели; защо веднъж губим човека до себе си, а после се появява друг... </div><div align="justify"> </div><div align="justify">И Борис се припомни отново и отново онази последна промяна, която бе настъпила без да забележи и без да очаква. Силвия се бе обадила, решена да сподели своята тайна, която я бе подтикнала да избяга от него и не можеше да й даде нито миг покой - тя бе разбрала, че носеше в себе си неговото дете; но заедно с това бе осъзнала и цената, която толкова се страхуваше да заплати - компромис със своята свобода. И тя бе решила да постъпи по онзи начин, по който й подсказваше сърцето - да се върне при Борис. А той отново чувстваше своята необикновена носталгия - не бе нещастен, но не бе и щастлив, а може би и нещастието, и радостта бяха се преплели толкова силно, че трудно можеха да се различат едно от друго. Толкова сложно бе да се обяснят чувствата! По същия начин вятърът като че ли бе там и сякаш го нямаше, а в него се преливаха ароматите на преминалата пролет и настъпващото лято, време навявящо сладка тъга и тихо тържество, така както в човешкия живот се редяха радостта и болката, възторгът и отчаянието, животът и смъртта.<br /></div><div align="justify"><br /><br /><em>/21.05.2006/</em></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-6909783697018845559?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-64386209048778216082008-01-11T14:31:00.001+02:002009-02-15T23:12:00.443+02:00<div align="justify">Само една дума е необходима за да се отключи вратата към дълбоко събираните емоции, само една дума и освободени, те ще изригнат като вулкан, способен да опустоши всичко пред себе си, да помете онова, което все още има безразсъдната дързост да им се изпречи и накрая да се самовзриви в тази експлозия. И няма да има спасение, когато това се случи. Няма да има преграда, която би могла да ги възпре, но дори да има, битката с нея ще бъде кървава, жестока и безмилостна. И ако има някакво утешение, то би било единствено надеждата, че този вулкан от емоции сам ще утихне, постепенно, когато чернилката и безумната ярост се изсипят навън. И тогава облегчено всичко би притихнало...</div><div align="justify"> </div><div align="justify"><br />Това си мисля, наблюдавайки досадно дразнещото му изражение, способно да изкара от равновесие всеки нормален и здрав човек, бил той и безкрайно сдържан, безразличен или лишен от всякакъв темперамент. Това изражение!... Очаквам последната капчица от сякаш безкрайното си хладнокръвно търпение да прелее и мълчаливо допивам вече студения си чай. Остава още съвсем малко. Съвсем, съвсем малко до върховния момент на безумното изтъпление. Срещу мен продължава да стои този парадоксално и престъпно безстрастен индивид, чието сияещо до глупост лице все така се намираше в няколко пъти по глупавото си изражение. Но това е безумие! Просто безумие!!!... </div><div align="justify"> </div><div align="justify">Защо все още не предизвиква този последен момент?! Все пак той трябва да е инициаторът, той трябва да бъде виновен за всичко и никак не върви просто да избухна в нелогични ругателства. Стоическото търпение, което се изискваше да се удържи тази ярост, се изплъзва с всяка изминала секунда, срещащо срещу себе си непоносимото му зражение, изразяващо някаква дълбоко провокираща отвращението ми усмивка... И собственикакът й е същият, когото търпя до себе си вече толкова дълго време - човекът без да разбере, лази по опънатите ми като тетиво нерви, под които мускулите на челюстта ми се съкращават напрегнато. Човекът, който съвсем невинно е изтеглил плътните си и сочни устни, разкривайки добродушно, така щото е сметнал това за необходимо, два реда от всичките си прави и бели зъби; чиито блестящи живи очи премрежено и по детски наивно ме наблюдават... и разбира се онази мека и топла ръка, която докосва ласкаво моята, готова в същия този момент да я изтласне от себе си и елегантно, с лек и свободен замах, наподобяващ прецизността и тънката маневреност у някои видове хищници, да се озове върху симпатичната му гладко обръсната страна. Извършен с такава перфектна и изненадваща маневра, такъв шамар ще бъде невероятно потресаващ. Той безсъмение би довел обекта до абсолютен шок. Само от мисълта за това в съзнанието ми закипява неочаквано сладострастна агресия и садизъм. Не се овладявам и на лицето ми по всяка вероятност се изписва извратено задоволство от проектираната по този начин постъпка, във вид на изкривена и безумна усмивка. Пред очите ми сякаш преминава всяко едно движение и действие. Ръката ми, полетяла бавно и ефирно през краткото пространство; завладяващо прекрасният й сблъсък с непозволено ухиленото му меко лице, чието изражение постепенно придобива потресен и недоумяващ вид. Всичко това преминава през съзнанието ми, сякаш се случва пред самите ми очи. </div><div align="justify"> </div><div align="justify"><br />Цялата ситуация изведнъж започва да изглежда комична. Напрежението ми се изплъзва по онзи несъзнателно и неволно произтичащ начин, характерен за такива идиотски състояния. Завладява ме истеричен смях. Няма нищо по-откачено смешно от тази режисирано батална сцена!... Изведнъж ми се приисква да го хвана здраво, да започна да го гъделичкам, докато и той самият не се просълзи от смях, да го дърпам и щипя, да го целувам и да го хапя... В същия този момент усмивката му се заличава и на нейно място се изписва още по-идиотското му недоумение. То е твърде и непоносимо смешно! Баналната му реплика, която последва, слага край и на малката ми все още съхранена сдържаност. Започвам да се задавям от нечовешки смях. От очите ми текат сълзи. Невъзможно ми е да изразя каквото и да било и издавам единствено нечленоразделни звуци. Покъртителният момент е болезнено и ненормално продължителен. Вскяка емоция се излива във формата на умопомрачителен кикот, в който никак няма да е учудващо да се задъхна и чисто и просто да пукна, като внезапно спукан огромен сапунен мехур... </div><div align="justify"> </div><div align="justify">Съумявам да се овладея все пак и постепенно смехът ми затихва. Все по-неразбиращото му изражение ме успокоява и леко започва да ме дразни. Той се намусва засегнато, с междувременно издърпаната си от мен ръка се скръства и отвръща лице. Реакцията му започва отново да ме вбесява, така както ме вбесяваше преди минути ухиленото му изражение, и вече мисля как все пак да му зашлевя онзи така необходим шамар...</div><div align="justify"> </div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-6438620904877821608?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-28501831518791704232008-01-11T14:23:00.001+02:002009-02-15T23:12:12.150+02:00<div align="justify">Градът стои бездихенен и мъртъв. Дълго ще се помни тази нечовешка задуха. Температурите не са изключително високи, но кислородът в града е толкова нажежено-тежък, че дори децата дишат с услилие. А може би просто най-безжизнните дни остават впечатлението за такава смъртна горещина и налага необходмостта от запаметяване. Ала паметта човешка е твърде непостоянна...Такива мисли внушаваха съзаването на други. Сякаш в миражен поглед се преплитаха настояще и минало - настоящето, с отблъскващата градска задуха и миналото...</div><div align="justify"><br />Бодлива тел. Зад нея - сграда. В съзнанието се бе съхранила бегла картина от това място... Сивият покрив смирено стоеше сред дърветата, оголени от времето. Тишина. Дълбока и вечна. Странно как в такива моменти човек има въображението да усети вечността, дори в някакъв неясен спомен за нея, усетена в някой друг момент от миналото. Преминаваше някаква черна фигура. По запустялата алея сред окапалата градина. В силуета на тази фигура имаше нещо странно и чуждо. Дали от изгърбената й стойка или кой знае от какво, но в това движещо се състояние, под сянката на оловно-сивите облаци, тя като че ли винаги преминаваше все през това място, като че ли, в едно с дърветата и глухата сграда, е присъствала там, макар и без лице. Неусетно сякаш от никъде се появи дъждът. Ситен и студен. И може би в монотонния му ритам се долавяше странна мелодия. Музика сред капките дъжд. По учукания ламаринен покрив. В отронващите се листа. Въздишка. Тиха и просторна. Така както би въздъхнала земата под краката ни, уморена от теглото на всичките си жители. Ала въздишка без упрек, без вина. Без умисъл дори.</div><div align="justify"></div><div align="justify"></div><div align="justify"> </div><div align="justify"> </div><div align="justify">На перваза излезе котка.Бавно раздлеждаше с отегчение навън и се ослушваше в далечината на своя остър слух. Голямата порта на двора се отвори. Бодливата тел и огадата издрънчаха глуво и нервно. Влезе микробус. Настъпи слаба суматоха и движение. Но не задълго. Няколко момчета започнаха да разтоварват върху сивия и влажен бетон касетките и кашоните с продукти. Други двама, излезли отникъде, лениво ги прибираха в сградата. Скоро всички изчезнаха. Момчетата - в товарната кола. Другите - някъде там. Двигателят отново запали и припряно излезе от градината. Шумът постепенно замлъкваше. Оградата се успокояваше. Единствено дъждът продължаваше тихо да капе.</div><div align="justify"></div><div align="justify"></div><div align="justify"> </div><div align="justify"> </div><div align="justify">Още веднъж щеше да си покаже муцуната през прозореца сънливата котка, сякаш за да изпълни един изумяващ сценарий, след което отново, подплашена от чуждите хора, които се мяркаха от време на време дори там, дошли да разтоварят ханителните продукти, щеше да се скрие някъде из безжизнената и глуха, сива сграда...</div><div align="justify"></div><div align="justify"></div><div align="justify"> </div><div align="justify"> </div><div align="justify">И всичко това с най-дребната, незначителна и ненужна подробност щеше да премине през съзннието на някои чужд на нея човек. Може би щеше да усети лека досада от гледката и барзо след това щеше да я забрави. Пак и защо да помни нещо подобно? Защо да се натоварва с тези безсмислени и далечни нему образи?...</div><div align="justify"><br />Не знам... Спомням си за всичко това в днешния горещ ден и то ме връща в онова отдавна и безвъзвратно отминало състояние. И може би само чрез тези мъгливи и неясни спомени това минало заживява отново в паметта ми...Някъде там, преодоляваики осезаемото сега, на безжизнените облаци на лятото, образите си остават запечатани. Далеч, дълбоко. Където са останали в забравата сградата, бодливата тел, дърветата, черната непозната фигура, котката от прозореца на втория етаж... толкова стари, че дори паметта за тях постепенно избелява. Там, някъде. Непознати и чужди. Образи, пълни със свой живот и съдба. Всички те, забравени от времето, ще останат мълчаливи или съвсем захвърлени от късата ни и капризна памет... и може би, въпреки незначителната и излишна въздишка на съмнение, това би било напълно нормално...</div><div align="justify"><br /><em>/30.09.04 - 02.08.05/</em></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-2850183151879170423?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-24313632386977750882008-01-11T14:05:00.001+02:002009-02-15T23:12:26.360+02:00<div align="justify">Дъждът вали. Сякаш времето е спряло. Лястовици сънливо и еднообразно летят. Колите монотонно преминават по мокрия асфалт. Денят свършва, но това не се усеща. Денят сякаш е вечен. Мъчително дълъг. Автобусът бавно пристига. Качвам се. Хората са наредени вътре като кукли или още по-безлични - като шишета на аптекарски рафт. Лицата им са безизразни. Те нямат човешки лица. Безличните им фигури са слети с пътуващия автобус. Разговорите са като скучна мелодия, програмирани в микрочипове някъде в главите им. Няма истински живо същество. Всичко е заспало. Мъртво или несъществуващо. Заспало до онзи момент, когато дъждът не спре, катого се случи нещо неочаквано и страшно. </div><div align="justify"></div><div align="justify"></div><div align="justify">Няколко атентатори се разпознават в автобуса. Само те излъчват някакъв живот. Живот, породен от фанатична омраза и безумие. Но те са хиляди пъти по-истински. Разтварят опънатите отвътре якета. Под тях се подават наредени експлозиви, истински, колкото самите терористи. Посягат към задействащото устройство. Чува се оглушителен шум. Пространството се изпълва с бяла, жълта, оранжева и червна светлина. Светлина, която заслепява очите на всички. По някои лица би се прочел ужас. Други нямат време да реагират. В онзи миг всички лица сякаш оживяват, разгорели като възпламенени свещи. Ала напразно. Твърде късно е за пробуждане...</div><div align="justify"></div><div align="justify"></div><div align="justify"></div><div align="justify">Вратите шумно хлопват. Автобусът е спрял. Качават се нови хора. Други слизат, все същите - без живот, без душа... Но това няма значение. Пътуването продължава!Настъпва кратко оживление. Спирката е Орлов мост. Хората са повече. Разговорите повече. Но скоро това се слива в едно. Дали автобусът или самото пътуване обезличава хората?... Хората изпълват автобуса. Автобусът и хората са едно. Усеща се напрежение. Усеща се възмущение... </div><div align="justify"></div><div align="justify"></div><div align="justify"></div><div align="justify">Скоро трябва да слизам. Но не знам кога и къде. Вече не искам да пътувам. Въздухът тук е малко. Всички жадно го поемат. Той намалява. Става задушно. Хората се унасят. Играчките замират. Лицата им изчезват. Някаква черна тъмнина изпълва автобуса. Той продължава своя път. Двигателят му непрестава да шуми. Трасето е неравно. Всичко се тресе монотонно, сякаш в ритъма на някакъв абсурден валс. А пътят е безкраен. Мелодията се повтаря като речетатив - кръговрат от звуци. Тя унася съзнанието ми в безкрайното пространство... </div><div align="justify"></div><div align="justify"></div><div align="justify"></div><div align="justify">Изведнъж всичко угасва. Мелодията внезапно спира. Шумът на мотора преминава в някакво ръмжене. Тресенето изчезва. Вятър засвистява през прозорците на автобуса. Той заиграва с косите на хората, като с напудрени кукли. В очите им се чете неразбиране. Израженията им са глупави, сякаш някой подигравателно им се е изплюл в лицето, а те не осъзнават какво им се е случило. Сякаш разумът им се е изчерпил напълно, ако въобще са го притежавали. Те се вглеждат в прозорците. Автобусът бе прелетял през моста. Шофьорът в безумие върти волана. Очите му са зачервени, опиянени. Той е абсолютно пиян. Но пиянството не е само негово. То е общо.</div><div align="justify"></div><div align="justify"></div><div align="justify"></div><div align="justify">Този миг на полет трае часове. Всичко е застинало в безумно и неразбиращо очакване. И този миг постепенно преминава... Автобусът се огъва от сблъсъка, като консервена кутия на менгеме. Хората, седалките - всичко се събира като пионки, раздрънкани в кутия. Разнесе се бял упойващ дим. Отнякъде замирисва на разтекло гориво. След малко всичко се вязпламенява. Отново се чува като че ли онази глупава мелодия. Отново безвремието поглъща пътуващите... Но не задълго...</div><div align="justify"></div><div align="justify"></div><div align="justify"></div><div align="justify">Вратите на автобусите отново хлопнаха. Това е моята последна спирка... Шмугвам с между хората и слизам в последния момент. Вечерта е настъпила неочаквано и незабележимо, сякаш винаги е било само вечер. Улиците са мокри. Самотни. Пълни с движение, а всъщност са пусти. Оранжева светлина, наподобяваща гробищната тишина и пространство, осветява сградите. Преминаващите силуети на хората се сливат със сенките на града.Аз се понасям сред тази обстановка, като една неделима нейна част. Една мислеща и усещаща част. Не се съпротивлявам срещу това. Не се възмущавам. Приемам своята мисия, своя живот, своето пътуване. Без ясно начало, без ясен край... Но пътувам...</div><div align="justify"></div><div align="justify"></div><div align="justify"></div><div align="justify">Асансьорът бавно потегля към шестия етаж. Чува се скриптенето на дебелите въжета. Скърца и самата конструкция. Втори. Трети. Четвърти. Пети. Шести... Асансьорът обаче не спира, въодушевено развеселен от своя пътник, той изпълнява маршрута си все по-нагоре, нагоре... Десети. Единадесети. Дванадесети. Тринадесети... Толкова ли са всъщност етажите в този блок?!... Петнадесети. Шестнадесети... Продължява... И изведнъж спира. Тъкмо ми ставаше лошо. Навън коридорът е потънал в мрак. Отварям бързо вратите и изкачавм от полудялата кабина. Вече сам, на спасителната площадка. Търся контакта за лампите. Ето го. Да биде светлина!... Слаба. Мрачна. Вратите бледно се мръщят затворени. Сякаш всяка врата към отделни гробници. Врати към отвъдни, паралелни светове. Врати, пред които чевек е призован да вземе решение коя точно да отвори и прекрачи. Етажът все пак е шести. Апартаментът - двадесет и пети. Във вратата му се долавя някаква абсурдна надежда за живот. Отваря се. Лице. Бледно. Отнесено в някакъв свой сън. Едно прекрасно лице. Усмихва се. Очи, излъчващи енергия. Интерес. Импулс. Ръка. Ясна и конкретна. </div><div align="justify"></div><div align="justify"></div><div align="justify">"Влез... заповядай... сядай... " - ред от думи. Пълни с напрежние... Разговор. Истина - лъжа. Всичко е едно. Всичко преживява. Действа. Реагира. Всичко е във вечния си сън. Музика. Тя поглъща реалността. Реалността е погълната от безвремието й. Той сяда до мен. Аз искам неговата ръка. Искам неговата близост, сякаш да се убедя в действителността на това, което преживявам, да се убедя в съществуването на този човек и в това на самия себе си. Топлина. Проява на нежност. Кадифено докосване. Един ритуал. Една хармония от чувства. Ненужни въпроси. Ненужни отговори. Те нямат смисъл. Те са част от тази нежност. Част от този стремеж към близостта. Близост мнoгoлика, двусмислена, субективна. Искаме различни неща. Неразбиране. Но въпреки това телата ни се търся. Две души. Две тела. Два различни свята, съединени в едно неразбрано прикосновение. Страстта се бори със страха. Страхът, роден от недоверие. Недоверие, причинено от непознаване...</div><div align="justify"></div><div align="justify"></div><div align="justify"></div><div align="justify">Сън. Легло. Аз и той. Неразбрани, но отново в този миг сме събрани. Желанието прераства в неорганизирана страст. Движенията се егоистични, чужди, недоверчиви. Но стратта ни води. Поглъщам неговото тяло. Увлечен, жаден, глупав. А ражда се наслада. Времето е спряло. Всичките движения. Всичките гласове. Потъват в безграничен сън.Музиката превръща всички тези усещания в една обединена картина...</div><div align="justify"></div><div align="justify"></div><div align="justify"></div><div align="justify">Изтощение. Напрежение. Неразбиране. Нощта бавно е преминала в ден. Сънят се прекъсва на пресекулки. Той е близък и далечен. И чужд. И свой. И реален. И нереален. Той лежи до мен. И аз до него. Но не ме задържа. Станах ненужен за него и за леглото му. Отблъсквам го от себе си, преди той да го е сторил болезнено.Ставам. Тръгвам си. Прощаване сухо. Глупаво. Нереално. Абсурдно обещание, което никoй дори и не очаква да се изпълни... Чао! - една кратка дума олицетворваща нищото. Нищо не се бе случило. Нищо не възникна. Нищо не ни свърза...</div><div align="justify"></div><div align="justify"></div><div align="justify"></div><div align="justify">Денят започва лениво. Облаци отново идват от запад. Автобусът ме отвежда обрано. Но обратно на къде? Не знам. Не знам къде съм бил. Не знам кога. Не знам защо... Дали не сънувам?</div><div align="justify"></div><div align="justify"></div><div align="justify"></div><div align="justify"><em>/28.07.04/</em></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-2431363238697775088?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-25684678495734811222008-01-11T13:52:00.000+02:002008-01-11T14:00:38.110+02:00Откъсвам лист от своята душа,<br />Откъсвам лист...<br />И тихо-тихичко шептя -<br />Дали останах чист?<br />Откъсвам, невъздържано летя<br />В простора прашен<br />И чудя се дали сега<br />Ще стана толкоз важен?!<br />Откъсвам! В мен остават малко<br />Прекрасни розови листа.<br />Дори ми става много жалко,<br />Но всичко трябва да е ей-така...<br />Откъсвам лист от своята душа,<br />Откъсвам лист...<br />И може би наново ще шептя,<br />И може би отново ще съм чист!<br /><br /><em>/25.03.2004 /</em><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-2568467849573481122?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-55899746829445918562008-01-11T13:47:00.000+02:002008-01-11T15:22:48.498+02:00Спомени нахлуват за отминалите дни -<br />Спомени ту сладки, ту горчиви,<br />Спомени далечни - непристъпни планини,<br />Спомените смели и недоверчиви.<br />В съзнанието тихично пристъпват<br />Детските години и мечти,<br />Детските усмивчици претръпват,<br />Детските блещукащи сълзи.<br />Всичко е наясно и мъгливо,<br />Всичко е объркано в едно,<br />Всичко е крещящо мълчаливо,<br />Мъничко, красиво и само.<br />Спомени нахлуват за отминалите дни -<br />Дни изпълнени с тревога,<br />Дни далечни като висини,<br />Дни насочени към Бога.<br />Знам че никога не ще се върнат,<br />Знам че всичко прелетя,<br />Знам че повече не ще прегърнат<br />Обятията майчина деца.<br />Когато спомените се завърнат<br />Във свойте слепи светила,<br />Очите минали ще ме загърнат<br />Със нежна, милваща ръка.<br />Когато спомени нахлуват за отминалите дни,<br />Бързи, глупаво неудържими,<br />В мечтите си ще полетя към други красоти,<br />Безкрайно може би и непростими...<br /><br />07.03.2004<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-5589974682944591856?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-84466263770614068532008-01-11T13:43:00.000+02:002008-01-11T15:22:12.718+02:00Студената земя дълбоко спи,<br />Под ледено замръзнала трева<br />И никой не долавя как шепти,<br />Почти угаснала в горяща самота.<br />И в своя блян почтни умяра,<br />Почти забравила за своя сън,<br />Земята спи далече взрята<br />В безкрайното небе отвън.<br />Сама незнаеща кого желае,<br />Сама не помнеща дори страстта,<br />Скована в студ, но тя нехае,<br />Че този сън я води към смъртта.<br />И няма бунт, и няма страх,<br />Във студ обзета е земята,<br />А този сън, прекрасно плах,<br />Е само път към красотата.<br /><br /><br />/15.12.2004/<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-8446626377061406853?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-83814020738431601432008-01-11T13:26:00.000+02:002008-01-11T13:59:50.251+02:00Далеч в простори вечно сини,<br />Скали обливани от шеметни вълни,<br />Където сам от двадесет години<br />Дъждът не спира да вали.<br /><br />Далеч, далеч от всички хора,<br />Без много огнени сълзи,<br />Науичх се да не говоря -<br />Научих погледът ми да мълви.<br /><br />Далеч и заедно с вълните,<br />Руших студените скали.<br />Когато плачеха очите,<br />Обичах винаги да ме вали.<br /><br />Далеч - това остава свято -<br />Единствена надежда и мечта -<br />Далеч да е мъчителното лято...<br />Дъждът над моята душа...<br /><br />Далеч шептяха хиляди очи -<br />Звезди над морския простор;<br />Без много огнени сълзи,<br />Без никакъв излишен спор.<br /><br />Далеч в простори вечно сини,<br />Скали обливани от шеметни вълни,<br />Където сам от двадесет години<br />Дъждът не спира да вали.<br /><br />И там солено-сребърни сълзи<br />Нечуващи нашепваха едва...<br />Дъждът мълви, вали, вали,<br />Далеч, далеч, за любовта...<br /><br /><br />/30.08.2003/<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-8381402073843160143?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-174118275712663899.post-64296321023667612962008-01-11T13:13:00.000+02:002008-01-11T20:23:10.953+02:00<div align="justify">Необходимостта от по-синтезирано представяне си каза думата и вече е налице този блог. Разбира се има още доста какво да се желае, но важното е целта.</div><div align="justify"></div><div align="justify"><br />Това, нещата да звучат и да се четат красиво, макар и в една минорна тоналност. Да разкрият една малка и изкуствена част от света. Светът, погледнат от себе си. Светът в моето изражение...</div><div align="justify"></div><div align="justify"><br />Затова нека се запознаем. Казвам се Юрий, в мрежата по-често под претенциозния nick-name inaccessibility. Обитавам вече повече от 20 години София... Занимавам се с много работи, кои от кои по-безполезни, а иначе на този етап работя в една от големите софийски книжарници, без претенции за каквото и да било...</div><div align="justify"></div><div align="justify"><br />Много мечти имат за свой постоянен дом съзнанието ми, но понеже са доста невъздържани, съм ги затворил да стоят вътре в мен. А в ежедневието си постоянно играя някоя социална роля и мога да кажа, че с някои от тях имам твърде добър успех.</div><div align="justify"></div><div align="justify"><br />Но да не разтягам и без това излишното въведение. Ще ми бъде приятно в следващите редове да се срещнем не веднъж... и последно - не казвайте на никого, че ви е страх! Нали знаете - един човек не трябва да го е страх, не трябва да мечтае и да плаче, не трябва да си признава нищо, ако не са го разкрили напълно...</div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/174118275712663899-6429632102366761296?l=ysfbg.blogspot.com' alt='' /></div>mauricenoreply@blogger.com0