Това бе едно съвсем обикновено парче хляб, от онези, които продаваха нарязани и въпреки че се считаха за особено диетични, бяха съвсем неразличими от другите; една филия, примитивно препечена върху котлона, с надеждата от твърда и престояла, да се превърне в мека, свежа и апетитна. Но запечна, тя не само не стана по-мека, а още повече се твърди и ароматът й придоби горчив и отблъскващ оттенък. Ето защо имаше необходимост от нещо, което да я направи по-годна за ядене, въпреки че гладът можеше да я поеме цялата, без дори да се замисли дали вкусът й е толкова добър.
Из изпокъсаните пликчета все още можеше да се открият остатъци от изсушена мащерка и жълт кантарион, събирани пред изминалото лято и почти напълно привършили, след дългите есенни вечери. И този чай можеше да съгрее, можеше да превърне всяка твърда и стара филия, в най-приятното усещане за едни огладнели и пресъхнали устни...
А понеже в онези студени февруарски дни малко хора можеха да си позволят охолството да пилеят скъпата захар и често тя много скоро привършваше съвсем неочаквано и неприятно, чаят бе лишен от всякакъв сладък вкус и мащерката с жълтия кантарион бяха оставили в горещата вода своята горчивина, която на ситите би изглеждала напълно безвкусна. Ето защо чаят трудно можеше да се изпие в натурално състояние и по необходимост можеше да се съчетае с престарялата филия хляб, която би омекотила горчивия му и неприятен вкус и никога не би го упрекнала за това. И този чай бе нейният идеален спътник, може би единственият, който би я приел такава, каквато бе, който с нищо не бе повече от нея и не би се подиграл на жалкия й външен вид и на привидната й коравост, грубост и недодяланост. А и тя само как би го приела!
На старата маса с изтъркана мушама лежеше върху малка чиния твърдата филия и до нея в прозрачна стъклена чаша - горчивият чай. Слабата светлина, която ги осветяваше, все повече отслабваше. Вечерта постепенно гаснеше. През прозореца се открояваше падащия сняг, разпръсващ в пространството тиха жълтеникава светлина.
След малко на масата бяха останали трохите и остатъкът от чая, които единствени можеха да напомнят за тази кратка история.
Из изпокъсаните пликчета все още можеше да се открият остатъци от изсушена мащерка и жълт кантарион, събирани пред изминалото лято и почти напълно привършили, след дългите есенни вечери. И този чай можеше да съгрее, можеше да превърне всяка твърда и стара филия, в най-приятното усещане за едни огладнели и пресъхнали устни...
А понеже в онези студени февруарски дни малко хора можеха да си позволят охолството да пилеят скъпата захар и често тя много скоро привършваше съвсем неочаквано и неприятно, чаят бе лишен от всякакъв сладък вкус и мащерката с жълтия кантарион бяха оставили в горещата вода своята горчивина, която на ситите би изглеждала напълно безвкусна. Ето защо чаят трудно можеше да се изпие в натурално състояние и по необходимост можеше да се съчетае с престарялата филия хляб, която би омекотила горчивия му и неприятен вкус и никога не би го упрекнала за това. И този чай бе нейният идеален спътник, може би единственият, който би я приел такава, каквато бе, който с нищо не бе повече от нея и не би се подиграл на жалкия й външен вид и на привидната й коравост, грубост и недодяланост. А и тя само как би го приела!
На старата маса с изтъркана мушама лежеше върху малка чиния твърдата филия и до нея в прозрачна стъклена чаша - горчивият чай. Слабата светлина, която ги осветяваше, все повече отслабваше. Вечерта постепенно гаснеше. През прозореца се открояваше падащия сняг, разпръсващ в пространството тиха жълтеникава светлина.
След малко на масата бяха останали трохите и остатъкът от чая, които единствени можеха да напомнят за тази кратка история.
0 коментара:
Публикуване на коментар