(Фаринели и Анна на прага на последните си мигове)
- Дали ще остана в забрава или все нещо от мен ще остане. Има ли нещо, което би могло изобщо да остане от мен.
- Не говарете... имат ли смисъл думите?! Всичко знам, която бих могла да разбера. Един ваш поглед. Само един е достатъчен. Колкото болка и страдание, и как самодостатъчен е той в собственото си страдание. Излишна ли съм аз. Не! Той има нужда от мен. Той има нужда...
- Вие не разбирате... моя мила, прекрасна приятелко. Нима ми е съдено да разговарям вечно със себе си. Нима само това ми остава.
- Гений мой, напротив. Макар и да съм твърде чужда на вашето страдание, разбирам всичко...
- Не не мога да я отблъсна. Прекрасните й очи, цялото й същество е толкова красиво. Имам нужда от нея... Искам вечно да сте до мен! Моля ви! Никога не ме напускайте!
- Никога! Обичам го безумно, нима не знае!
- Обещайте! Обещайте, че въпреки всичко ще бъдете винаги до мен!
- Господи, колко е безпомощен! Никога! Никога!
...
Не можах да понеса живота си с нея. Бях слаб и продължавам да съм. И навярно никога не ще бъда силен. Но не съумях да се преструвам и да я държа в собствения си плен на слабостта. Имах нужда от свобода, така, както и тя самата.
О, уверен съм, че болката ще трае дълго време, но то има способността да лекува и да заличава всико. И знам, че така е най-добре...
...
Нека бъде както той пожелае. И нека бъда аз сама. Животът е жесток, без съмнение. Но ще съумея да изживея онова, което ми е писано. Ще го обичам, но вече различно. Нека ни разделят хиляди левги. И нека всичко свърши така. Просто така...
За мен остана един прекрасен дар. Знам, че Бог ми го дари чрез него! И той ще бъде моя вечна подкрепа и смисъл, моя вяра и упование. Докато съм жива...
...
Съвършенството, в което са вярвали мнозина, винаги е съпроводено от множество жертви. А и не винаги и по-скоро често те са били недостатъчно... морално обосновани.
Ала жертвите също толкова често биват оръжие на наказанието. На Божието наказание. Уверен съм, няма нищо по-свято от това! Каквото и да върши човек, към каквото и да се стреми, съществува Абсолют, една безкрайна Святост, която поставя последната дума върху съдбата на всеки един. Затова и Милостта не е нищо повече от благоволение, предоставящо на хората да бъдат свободни в своя избор, колкото и неправилен, колкото и безумен да е той.
Но какво са виновни онези слаби и нещастни хора, ще попитате вие, увлечени от слабостта и страстите си, от собствените си желания и амбиции? Слабост, страсти и амбиции, предаде ни им от самия Бог...
...
Долбоко скърбя за загубата ви. Уверен съм, че имате сили да преживеете и това нещастие. Повярвайте, страдам също така неимоверно. Но нека бъде Волята му. Нека разстоянието и времето разрешат всичко, което се роди между нас и бе обречено да умре. Смъртта, скъпа моя, ни зове еднакво силно. И няма нищо, което да я възпре и магнетизма на нейното проклятие е толкова огромно, че потънали в неутешима скръб, очакваме тя да дойде по-скоро, откото ни е отредено!
Уповавайте се на Единствения! Той и само Той може да отмие всичко и да ни възвърне радостта... макар и след земния ни път.
...
И Бог ще отплати на всекиму за неговите дела. Били те добри или лоши, покварени или невинни. И радостта ще бъде безкраен дар за всеки, чиито дела са чертаели постоянен път към покаяние и праведност. Така е, никой не се е родил праведен и никой не е живял в такава. Затова опрощението идва чрез покаянието, а то посредством светата кръв на Спасителя. Да се покаят грешниците и да влязат в пътя праведен! И да омилостивят Господа, чиято смърт на кръста и пролята кръв не ще отмине никого! Но спомнете си за този дар, всички грешни и неверни люде!
Понеже Негово е царството небесно!
